club50plus.bg

Родените в социализъм няма да дочакат края на корупцията, твърди историкът Пенчо Пенчев

Посочването на България за пример, когато става дума за корупция, вече не е новина. Интересен е само трендът в развитието ѝ. И той е песимистичен – според изследователите нивото на корупция в България не се променя през последните години. Това поражда куп въпроси за генезиса на корупцията, откъдето пък евентуално да подразберем кога и как тя ще започне да намалява.  

За помощ потърсихме Пенчо Пенчев, доктор по история в УНСС, чиято книга "Когато се наливаха основите: към ранната история на българската корупция" предстои да излезе от печат.

За нас, хората на които половината живот мина при социализма, е интересно научното осмисляне на ширещата се сега корупция. Носи ли тя родилните петна на предходния „строй” или е рожба на демокрацията?

Според Пенчев, при наличието на общонародна собственост и липса на пазарни икономически механизми на стопанска дейност, всяко пазарно начинание при соца беше обявявано официално за корупция. Това от една страна. От друга – корупцията „на дребно” беше „институционализирана”. Че кой ходеше на лекар без луксозна кутия бонбони, понякога с друго съдържание... Едра корупция също имаше и броят на осъдените за стопански престъпления беше голям.

При тоталитаризма

корупцията се издига до неофициална държавна политика

Не е задължително това да се свързва с вземането или даването на рушвет. Точен човек на точно място, услуга, разрешение за развиване на малко по-различен бизнес от държавния монопол. Това е времето на всесилния чиновник – няма пазарни сили, които да коригират поведението му, нито опозиция, която да упражнява политическа натиск за прозрачност, има един-единствен коректив – вътрешнопартийният.

На въпроса дали поколението „50+” наследи корупционните нагласи от социализма, отговорът е положителен. И навярно трябва родените в социализъм да измрат, за да започне да отмира корупцията. Както Мойсей е обикалял 40 години в пустинята, за да умре и последният роден в робство израилтянин и начисто да започне да се гради новото царство в Обетованата земя. 
 
По-интересно е обаче откритието на Пенчев, че сегашните корупционни практики по хегелианска спирала повтарят на по-високо ниво практиките от Следосвобожденска България. Само терминологията е различна, подчертава авторът. Преди се е говорело за „бакшиш”, „рушвет” (турцизми)  или „взятничество” (русизъм), а сега термините са европеизирани. Иначе, и след Освобождението сме били в нещо подобно на валутен, а и на политически борд. В началото на ХХ век страшилището на властта е бил Жорж Боске – представителят на банките кредиторки на България, който е упражнявал пряк контрол над финансите на страната. И какво от това?

Тук опираме до един много интересен въпрос

свободата ли ражда корупцията?

Но за да отговорим на него трябва да се помъчим да открием рождената дата на рушвета.

Корените на ранната българска корупция са заложени дълбоко в периода преди Освобождението. Корупцията е част от "естествения ред" в Османската империя, твърди Пенчев. Ръкополагането на висши духовници например, става срещу „лепта”за централната власт и дори Софроний Врачански е ръкоположен за свещеник след като котленските чорбаджии са принудени от владиката да платят определената сума.

Бакшишът и рушветът трайно се преплитат в българската икономическа и социална култура и по чисто български канали. Според едно крайно твърдение, когато чорбаджиите изпаднат във финансови затруднения, те стават инициатори за постройката на черква или училище – с тайната надежда, че това ще им даде възможност да се "омажат малко" с общите пари и да закрепят положението си.

След Освобождението в България се установява корумпиран и клиентелистки политически модел, при който политическите партии носят отделни характеристики на организации от мафиотски тип. Ориенталските навици си остават втора природа на българската административна машина, много от държавните и общински служители доброволно, а и с кеф, се оставят да бъдат корумпирани от властта.

Как мутират корупционните практики в Свободна България?
Докато в Османската империя българите имат ограничен достъп до постове, след Освобождението чиновничеството се развихря. То вече е в позицията не само да дава подкупи, но и да приема. Броят на държавните и общински служители се увеличава с времето. Ловките политикани бързо усещат значението на чиновническите постове, които могат да се използват като награда за най-заслужилите партийни активисти. Държавните и общински служби стават важна част (дори може би най-важната) от бакшиша, който всяко ново правителство раздава на привържениците си. Затова увеличаването на чиновниците е непропорционално голямо спрямо разширяващите се функции на държавата.

Така постепенно у нас се създава

чиновническата държава

Това става в края на ХIХ век, когато  България изпреварва по брой чиновници на глава от населението дори страни с утвърдени бюрократични традиции. Към 1899 г. в България на 1000 души население по различни изчисления се падат между 10 и 12 чиновници. В Германия съотношението е 5 чиновника на 1000 души.

Несигурността и политическата зависимост на държавните чиновници пораждат корупция. Временното пребиваване на даден пост и явната заплаха от политически мотивирано уволнение дават тласък на стремежа към осигуряване на битието (чрез корупция) за времето на неизбежната опозиционна безработица.

От особено значение за разрастването на корупцията е „европейският” принос на Кобургите чрез първия ни цар Фердинанд. С цялостната си практика при назначаването на правителствата и дори с дребните си жестове (раздаването на различни подаръци, например) спрямо отделни политици и висши държавни служители Фердинанд насажда сред тях сребролюбие и доразвива користните им нагласи.

Така се задълбочават дефектите на българската политическа система и моралното обезличаване на политическия елит. Никак не е случаен фактът, че наблюдателните съвременници оприличават Фердинанд с турския султан Абдул Хамид. Освобождението донася на българите замяната на един деспот с друг, който използва конституционни средства, за да закрепи властта си, но не променя дълбоко вкоренените разбирания за начините на управление.

---

Интересен факт, установен от Пенчев е, че първото българско правителство е съставено на 5 юли 1879 г., а от 9 юли същата година датират първите сведения за корупция. Те засягат съдебната система и администрацията. Съдиите са обвинявани, че злоупотребяват с властта си за лична полза и в полза на свои роднини и приятели. За административните служители пък се сочи, че умишлено забавят издаването на определени документи, за да принудят нуждаещия се от тях да им даде рушвет.

Обвиненията за корумпираност не подминават дори Иван Вазов като председател на Окръжния съд в Берковица. Сред първите сведения за корупция трябва да се споменат още митниците и строителството и ремонтът на пътища.

В първите години след Освобождението корупцията придобива по-примитивни (понякога натурални) форми, но не изчезва. Данните обхващат военните доставки и дипломатическите служби. През 1882 г. стойността на мебелите в българското агентство в Букурещ не достига и половината от сумата, която е изразходвана за обзавеждането му. Част от отпуснатите за тази цел пари са закърпили нечий личен бюджет.

В дописка от Кюстендил, публикувана в периодичния печат през февруари 1880 г., се посочва, че представители на местния пограничен батальон произволно вземат пари от пътници и търговци и не пропускат тези, които не са си платили подкупа за преминаване през границата.

В началото на 1881 г. в. "Български глас" разкрива, че секретарят на Околийския началник в Трявна - Илия Бонев (който бил роднина на вътрешния министър П. Р. Славейков) принуждава жителите от околните села да го снабдяват с дърва.
Тук стигаме до въпроса,

добра ли е проводимостта от горе надолу на корупционните практики?

Според Пенчев, нямаме основание за извод, че корупцията се разпространява от върха на властовата пирамида към нейната основа.  Напълно е възможна хипотезата, че корупцията е просто част от "естествения ред" на нещата в икономическия и социалния  ни бит. Еднакво и едновременно от нея са засегнати всички властови структури.

Ранният етап от развитието на българското княжество, примитивната икономика и (вероятно) следосвобожденския ентусиазъм предопределят единствено наивните и относително ограничени прояви на корупцията.

Мнозина от българските държавници от края на ХIХ и началото на ХХ век се заплитат в корупционни по същество афери или провеждат политика, която насърчава корупцията. Сред по-известните от тях могат да се споменат Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Михаил Такев, Д. Тончев, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Михаил Савов, Иван Евстатиев Гешов, Стефан Бобчев, Михаил Маджаров и др. В някои случаи те не се обогатяват лично, а облагодетелстват трети лица или пък способстват за налагането на корумпиран политически модел в страната. Част от този модел е и масово практикуваното купуване на гласове преди избори.

Пределно безскрупулен в стремежа си за лично обогатяване е Ст. Стамболов. Граф Робер дьо Бурбулон си спомня, че като министър-председател Стамболов "насред улицата шамаросва предложили му подкуп хора". Мачовската поза на циничен и всевластен насилник е нещо, което почти всички харесват. Подробностите от пейзажа далеч не са така романтични – никой не взема подкупи насред улицата. Не случайно едно от първите дела на неговото правителство през 1887 г. е увеличаването на министерските заплати от 12 на 18 хил. лева годишно.

Напълно корупционна по своята същност е практиката на Ст. Стамболов и на Д. Петков (като кмет на София) да купуват евтино парцели в столицата, които повишават бързо цената си като резултат от прилагането на новия регулационен план. Залегналите в този документ промени не са били известни на широката общественост, но и премиер, и кмет са достатъчно добре информирани, за да си купят перспективни имоти.

Съдебната ни система винаги е била подкупна

Участието в нея е предлагало добри възможности за печалба. През есента на 1894 г. директорът на Пловдивския затвор Кр. П. Карапетров става посредник между арестанти и адвокати с влияние в управляващата партия. Той приема от арестанти пари, които се задължава да предаде на Ст. Бобчев, ако последният издейства от надлежните власти помилване. Впоследствие Стефан Бобчев и Теодор Теодоров образуват съдружие с подобна цел. Ефективността на работата си те гарантират със строго разделение на труда. Ст. Бобчев събира парите от осъдените, а неговият шурей и министър на правосъдието (от 10 февруари 1896 до 26 август 1897 г.) Т. Теодоров предлага лицата, които са си платили за предсрочно освобождаване. Подобни работещи схеми с участието на депутати и магистрати са регистрирани и в Свищов.

Интересно е да надникнем и в първообраза на

далаверите с обществени поръчки,

за които в наши дни се знае, че всяка четвърта е по корупционна схема. Сред най-сериозните източници на корупция по високите етажи на властта се налагат доставките на оръжие и военни материали, строителството на железници и доставките на вагони, локомотиви и друг подвижен състав, изграждането на пристанища и външните заеми, които България взема в края на ХIХ и началото на ХХ век. Не случайно финансовият министър Лазар Паяков гузно се опитва да обясни с получаването на някакво наследство внезапното си забогатяване след сключването на външния заем от 1904 г.

Този заем замесва в корупционна по характера си афера министъра на търговията и земеделието Н. Генадиев. Основна роля в осигуряването на заема има Банк дьо Пари е де Пеи Ба. В условията по отпускането му е изрично определено, че част от сумата трябва да се употреби за постройката на железопътната линия Търново–Трявна–Борущица.

Трасето не е най-изгодното за българското стопанство, но е пряко свързано с интересите на банката кредитор. Банк дьо Пари има вложения в мината "Княз Борис" в Тревненския балкан. Една железопътна линия в близост до мината би увеличила печалбите на инвеститора. Министър Генадиев има съществена роля за приоритетното финансиране на посоченото трасе. Срещу това той получава от французите акции от същата мина.

При сключването на 15-милионния заем за столицата през 1910 г. един общински съветник получава на ръка 9000 лева, защото го е защитил и е гласувал положително в съвета.

При военните доставки най-известна е т. нар. афера "Шарл и Жан" от началото на ХХ век. Шарл и Жан са псевдонимите, под които министър-председателят Рачо Петров и военният министър получават солидни комисионни от фирми доставчици на оръжие за българската армия.

Това обаче не е единствената афера от такъв тип. Могат да се открият десетки подобни корупционни схеми на най-високо ниво.

Чуждите инвеститори не успяват да променят правилата на играта,

а се включват в различни корупционни схеми. Министър-председателят Т. Иванчов и брат му Сава (депутат) са заподозрени, че получават 250 хил. лева в акции като подкуп от Белгийското анонимно дружество "Български захарни фабрики и рафинерии", за да не разрешат друга концесия за захарна фабрика в страната. През 1898 г. финансовите власти в Княжеството установяват, че производителите на бира братя Прошек декларират много по-малко пиво от реално произвежданото в пивоварната им в София и плащат по-малко от дължимия акциз. Братя Прошек извършвали данъчната измама със заинтересованото съучастие на финансовите контрольори "които сполучвали да подкупват". След поредната смяна на контрольора, новият се оказал честен, не приел подкупа и аферата излязла наяве.

Корупцията се отразява негативно върху цялостната стопанско развитие на страната. Непремереният държавен рекет понякога допринася за преждевременната смърт на кокошките, които снасят златни яйца. През есента на 1907 г. е публикувано сведение за фалита на кожарската фабрика "Махмудов и Герон" в Пловдив. Във в. "Пряпорец" многозначително отбелязват, че фабрикантите са били принуждавани да "броят не по-малко от 10 000 л. рушвети на разни големи и малки големци. Добре, че фалираха, та се отърваха".

Най-трудно забележима, но пряко засягаща всички българи, е

корупцията на общинско ниво

Столичната община, като най-голяма, дава възможности за най-големи печалби. Сред най-любопитните е аферата, свързана с доставката на бронзовите лъвове за Шарения мост. В архитектурния проект за столицата от края на ХIХ век е предвидено за украса на моста да бъдат монтирани четири бронзови лъва и фенери. Действията на кмета Д. Петков и на директора на техническото отделение на общината А. Начев обаче, определено не са в съзвучие с най-добрите практики при обществените поръчки. На 5 октомври 1890 г. виенската фирма "Р. Вагнер и Сие" подава оферта за изработване и монтаж на необходимите лъвове и фенери срещу 18 250 лева. Тази оферта обаче не е приета и обявеният търг се проваля. По-късно поръчката е възложена на същата фирма, но вече въз основа на т. нар. принцип на доброволното съгласие. Цената на доставката скача на 37 500 лв. – повече от два пъти. Причините за внезапното оскъпяване на лъвовете остават неизвестни, но явно шегата, че езиците им липсват, за да не могат да кажат какво знаят за доставката си, не е лишена от основание.

Останалите общински управления и кметове също експлоатират ефективно по-скромните си периметри. Бившият кмет на Пирдоп Г. Костадинов опрощава глоби на леки жени срещу "нощни визити" от тяхна страна. Към дългия списък на неговите далавери могат да се прибавят още: отдаването на търг на общински пасища, като наемът е присвоен от кмета, произволно намаляване на някои такси за определени хора, сключване на общински заеми без разрешение на общинския съвет, присвояване на част от общинската мера и раздаване на общински имоти на ”свои”, купуване на добитък и други материали за общината, като в разписките се отбелязва по-голяма сума от реално платената и т.н. С най-ограничени възможности са селските кметове, които събират различни глоби, като задържат парите за себе си, злоупотребяват с общински земи и т.н.

И преди и сега преследването на корупционните практики е било формално. Една от най-потискащите характеристики на ранната българска корупция е нейната

"недоказуемост" и фактическа безнаказаност,

коментира Пенчев. Това до голяма степен се дължи на факта, че самата съдебна система е обект и на корупция, и на мощно политическо влияние. Опитите за осъждане на корумпирани министри завършват с фактически неуспех. Присъдите се отнасят по-скоро за политически престъпления, а не за корупция.

Има дори парадоксални случаи. През март 1888 г. командирът на Първи Софийски пехотен полк Христо Попов, заедно с други офицери, е обвинен в тежки, корупционни по характера си престъпления: фалшифициране на правителствени парични документи, с които съзнателно се изтеглят пари от хазната; незаконно създаване на таен фонд, средствата от който са използвани за лична облага; опит за вземане на подкуп от войници; съзнателно (а навярно и користно) унищожаване на следствено дело срещу войници евреи за бягството им от бойното поле по време на Сръбско-българската война от 1885 г. и др. Майор Попов е признат за виновен и осъден на 4 години затвор. Това обаче не спира политическата му кариера. В следващите години Хр. Попов става кмет на столицата и министър на правосъдието (!) в правителството на Васил Радославов (1913-1918 г.).

За съжаление оптимизмът, че ще животът на поколението което сега е на 50+  ще стигне, за да се изкорени корупцията, е повече от неуместен, казва изследователят. Примерите по света са единични. Светъл пример е може би само Швеция – в края на XVII и началото на XX век тя е била най-корумпираната държава в Европа. Двеста години по-късно тя е една от "най-чистите".

Познанията за историята на корупцията нямат пряката сила да променят днешния или утрешния ден. Това, което биха могли да направят, наподобява функцията на огледалото за обратно виждане – колата може да се движи напред и без него, но то прави опасността от злополуки по-малка. Това е основният извод, които си прави Пенчо Пенчев след края на мащабното изследване за корените на корупцията в България.