Докато се опитваме да го прехвърлим на гърците, той изскача от най-невероятни места
Боговете също умират. Кой днес помни келтския Бел например, или почита египетския Амон? Свещеният огън в Делфи отдавна е загаснал, а Олимп се превърна просто в туристическа атракция.
Когато четем за тракийската религия и обредност обаче, в крайна сметка стигаме до... развитието на туризма. Рано или късно древните вярвания се превръщат просто в културно наследство, а възстановяването на храмовете – в начин да се увеличат приходите в бюджета.
Ах, тези безумни жени!
Трябва да си доста луда, за да наречеш себе си жрица на Дионис. Е, това е част от професионалната характеристиката. Самата дума „менада", както са наричали последователките на непокорния бог, означава „безумна жена". Безумно е например да се посветиш на бог, за когото всичко известно е под въпрос – дори името му.
Дионис, Сабасий, Загрей, Бакхус, както и да го наречеш, някой историк или археолог със сигурност ще ти се присмее. Но не и тези, които наистина разбират.
Веднъж стояхме на детската площадка с приятелката ми Галя и водехме безсмисления спор дали бог има име, и ако е така, какво ли е то. Шестгодишната ѝ дъщеря Ени ни чу и каза – чакай, сега ще го попитам. Затича се към люлките и със затворени очи се полюля около минута-две, след това тържествуващо обяви: „Той каза, че му е все тая как го наричате."
А и Дионис никога не се е интересувал особено от подобни скучни детайли. И без това е мъртъв, нали?
Е, той е свикнал да е умрял, така или иначе. Една от основните мистерии на религията му е ритуалното му разкъсване от менадите и последващото му съживяване.
Антрополозите ще кажат, че това е разпространен обичай, що се отнася до „селскостопанските богове". Да де, така ги наричат. Но дали наистина нашите прабаби са тичали голи в гората, убивайки всичко живо по пътя си, и са ядели сурово кървящо месо в религиозен екстаз? Ами... не знам. Едно е сигурно обаче – те доста са стреснали гордите елини.
Демокрация ли?
В древна Гърция, и особено в така прехвалената Атина, жените не са имали граждански, а дори и човешки права. Не само че в люлката на демокрацията половината от населението (повече, като броим и робите) въобще не са имали право на глас и собственост. Още по-страшно е – всяко новородено момиче е можело да бъде изхвърлено от баща си и да загине като нежелано кутре. В Спарта ситуацията е много по-добра, но пък това едва ли е мястото, където ще поискате да се преродите в следващия живот, ако сте жена.
А как е било в Тракия? Тук вече историците малко си противоречат.
Според Платон, жените там били безправни и обречени на тежък труд – не само в къщи, но и на полето. "Тракийците... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби", твърди елинският философ.
Археологическите разкопки обаче поставят под съмнение това твърдение. Намерената в село Крушаре, Сливенско погребална могила от трети век преди новата ера дава повод на учените да смятат, че представителките на нежния пол, особено тези от благородно потекло, имали равни права и получавали същото уважение и възможности за развитие, както и мъжете.
В крайна сметка, легендата твърди, че именно жриците на Дионис от храма в Перперикон предрекли бляскавото бъдеще както на неповторимия Александър Велики, така и на римския император Октавиан.
Страшните сатири
Така известните сатири, торици. Всъщност става дума за гордото тракийско племе сатри.
„Сатрите, доколкото ни е известно, още не са покорени от никого: само те от тракийците са запазили свободата си до днешен ден, понеже живеят по високи планини, покрити с разнообразни гори и сняг, и се отличават с храброст. Те владеят прорицалището на Дионис, което се намира на най-високата планина; като пророци на светилището служат бесите, едно племе от сатрите. Има една жрица, която дава отговорите, както в Делфи." – пише Херодот.
Добре де, ако няма да говорим за развитие на културния туризъм, какво общо има това с нас, които живеем векове по-късно, а и, поне по време на празници, сме всеотдайни източно православни християни.
Всичко това наистина щеше да бъде просто един безсмислен академичен спор, ако боговете наистина умираха. За другите не знам, но тракийският Дионис има дразнещият навик да възкръсва, когато най-малко го очакваш.
Той все още присъства в ежедневието ни и в нашите типично български обичаи, а не в гръцката култура.
Не, съвсем не е подпийнал...
Да, дори ние често споменаваме Дионис като един от олимпийските богове. Той обаче никога не е бил част от високопоставената дузина. Неговата роля всъщност се изпълнява от Деметра. Тракийският Дионис все пак е много повече от „селскостопански" бог на виното и лозята. Да не говорим, че той няма почти нищо общо с появилият се векове по-късно римски Бакхус, закръгленият, подпийнал и добродушен дебелак, яздещ осел.
Дионис е бог на живота и смъртта, на мистиката, днес бихме казали – на дясното полукълбо на мозъка. Редом с господаря на реда и цивилизацията Аполон той пази входа на тракийските гробници. Както и нас, далечните наследници на древния народ.
Запитвали ли сте се някога например какво общо имат коледарите и кукерите с мита за раждането на Исус?
Не е тайна, и се надявам, че дори и най-запалените християни няма да се обидят от твърдението, че всеки народ, приемал новата, дошла чак от далечна Юдея, вяра, е преиначавал и вмъквал своите собствени вярвания и ритуали в християнството.
Пищните шарени (и толкова земни) латиноамерикански шествия в чест на светците например, не напомнят особено за небесната строгост на една готическа катедрала.
Дионис още си е тук
Българите не са изключение, и повечето от нашите обичаи датират далеч преди 865 г., когато приемаме християнската религия.
Древните историци са описали светилището на Сабазий (Дионис) в в земите на траките от племето на сатрите. Днешните ни историци и археолози спорят къде точно е било то – в крепостта Перперикон, на Белинташ или някъде по на запад в Родопите. Все още никоя от теориите няма достатъчно доказателства, но всички историци са единодушни, че точно в това светилище Александър Македонски и Октавиан Август са получили предсказанията за своето бляскаво бъдеще.
Въпреки глобализацията и навлизащата от Запад мода, не забравяме да отбележим Трифон Зарезан, макар Свети Валентин настоятелно да чука на вратата.
Според някои източници, названието вакханки идва от това, че участничките в дионисиевите тържества викали Йакос, йакос, откъдето произлязло названието „бакхус". Всъщност, „йакос" е българската дума якост, или здравина. По подобен начин коледарите казват „сурва", което на тракийски и арийски носи същото значение.
Тирсът, жезълът на Дионис, носен от менадите, също свидетелства за тракийския произход на бога. На старобългарски „тръстие" означава прът, тояга, тръстика. И до ден днешен някои български народни хора се водят от човек, държащ украсена тояга.
Страшните (поне в елинските очи) сатири пък според някои са просто древни кукери, облечени в кози кожи и носещи рога.
Дионис присъства не само в народните обичаи, с които се забавляваме, но рядко взимаме насериозно. Начинът, по който предците ни са възприемали живота, влияе пряко и на съвременния мироглед. Понякога по най-изненадващи пътища.
Внасяме или изнасяме богове?
Наистина, християнството навлиза по земите ни и променя старите вярвания. Но колко нова всъщност е новата религия?
Виното, което в християнството се смята за кръвта на Исус, за траките е било кръвта на Дионис. Роденият от смъртна жена Дионис също често се изобразява като бебе, обикновено в ръцете на Хермес. И нещо повече – далеч преди първото честване на Великден, менадите са приветствали своя прероден (възкръснал) бог.
Много исторически източници признават, че при навлизането си в Римската империя, християнството е силно повлияно от силните тогава култове към Дионис и Митра.
Най-малкото е, че и тримата празнуват заедно рождения си ден на 25-ти декември.
Нещо повече – оспорва се дори обичайното становище, че думата „събота" произлиза от еврейското „шабат". Според някои учени, тъй като в този ден не се работи, тракийците го наричат „сабада", което означава „свобода, свободен". Тази дума влиза и в основата на името на Сабадий, Сабазий... отново нашият стар познайник, който обича да изскача от неочаквани места – Дионис.
Разпространението на култа към Сабазий в Мала Азия вероятно е стигнало и до юдеите, чиято културна приемственост по късно припознала взаимстваното божество Сабазий с култа на Йехова Саваот. Те прекръстват „сабада" на „шабат", а ние го реимпортираме като „събота".
И докато бързаме да се отречем от Дионис, и с лекота го преотстъпваме на гърците, може би е време да се замислим дали и ние сме дали нещо на света – уникална гледна точка, а може би дори значително влияние върху трите най-разпространени световни религии.
Все още няма коментари