club50plus.bg

Здрав, снажен и силен мъж, бай Иван се събуди рано в пролетния хладен ден и излезе навън. Погледна към Бърчинката и видя как първите лъчи сякаш облизват най-високите ѝ части, подобно на майка лъвица, която облизва с езика си своята  мила рожба.

Лек ветрец подухваше откъм люляковата гора и бай Иван усети упойващия мирис на люляка, който беше в разгара на цъфтежа си. После се обърна към Арда, видя как тя се измъква като живо същество от бърлогата на Маджаровските скали и спокойна навлиза в неголямото поле на с. Бориславци и Малки воден, за да се втурне отново в теснините на Източните Родопи. А очите му се напълниха с наслада, когато видя полето, покрито с червения килим на цъфналия див мак.

Стана му леко на душата и му се прииска да литне нависоко и оттам да погледне нивята с буйналите вече жита, да види малките, но красиви кирпичени къщички на с. Бориславци, да чуе песента на чановете и клопотите на плъзналите из гората и полето стада.

Поразходи се из двора, побутна туй-онуй и си спомни, че му трябва едно дълго дърво, за да смени опашката на колата. Като потърси и не намери подходящо, реши да отиде в гората и да си отсече едно по избор. Изгони мисълта, че може да го срещне горският надзирател, взе брадвата и тръгна.

Когато стигна до гората и видя цъфналия божур, изпъстрен върху зеления килим на тревата, забрави за горския и за всичко страшно, което можеше да му се случи, а чистият горски въздух го освежи още повече.

Намери дърво, което можеше да му свърши работа, огледа го отгоре до долу, премери го на око колко е дълго и реши, че това е дървото, което търси. Свали брадвата от рамото си, плю на грубите си от работа ръце, хвана здраво изгладения до лъскавина сап, поокастри дървото и драките около него и започна да сече. А острото желязо след всеки замах навлизаше все по надълбоко. Най-после дългото и не много дебело, но право като върлина дърво се повали на земята. Без много да чака бай Иван окастри клоните му от едната страна, после направи същото и от другата, измести го на зелената полянка и го огледа още веднъж.

Доволен от добре свършената работа, той почина малко и взе дългото сурово дърво в ръце, сложи го на рамото, увери се, че е добре балансирано, взе брадвата и го понесе към село.

Повървя малко по горската пътека, видя насреща си човек. Като се взря по-внимателно в него, разбра, че това е горският надзирател. "Ами сега накъде", - помисли си за миг бай Иван, но отхвърли веднага лошите мисли и реши да действа, както си знае. Закрачи спокойно и още по-уверено с дървото на рамо, доближи се до идващия човек и застана лице в лице с него. Тогава горският надзирател се спря и го попита:

- Ти откъде отсече това дърво?

Бай Иван без да се замисли много го погледна в лицето и със спокоен тон му отговори:

- От дъното го отсякох.

- А къде го носиш? - попита пак надзирателят.

- Ами, нося го на рамото, - му отговори бай Иван.

Като чу как му отговаря селякът, горският надзирател си помисли, че този човек е откачен и престана да го разпитва, отмести се малко встрани и го остави да си върви спокойно по пътя.

Заслужава внимание още една случка с бай Иван Чолаков. Беше пак ранна пролет. Свършило брашното у дома и жена му Рада няколко пъти го предупредила, но той все отлагал да занесе жито на   мелницата да го смели. Един ден тя му рекла, че няма с какво да се омеси хляб. Тогава той натоварил колата, впрегнал воловете и потеглили по междуселския черен път. Затракали колелата на тежката волска кола, движейки се по дългоките коловози, останали в наследство от зимните кишави дни. Когато стигнал до своята нива край реката, решил да накоси малко трева за воловете. В този миг видял, че откъм мелницата идват мливари със смляно брашно. Когато доближили до него, той решил да се пошегува с тях. Провикнал се силно, за да го чуят добре:

- Върви ли воденицата?

А те всички в един глас му отговорили:

– Върви, върви..

– Е, щом върви, тя ще дойде тука, - казал им той, спрял воловете и започнал да ги разпряга. Мливарите от с. Вълче поле, които не познавали бай Иван и неговите шеги, го помислили за луд. Погледнали го с насмешка и продължили пътя си.

Така този прекрасен селски труженик, който винаги носи със себе си мъката от тежкия бежански живот и радостта от малкото щастливи дни, никога не престана да се шегува. А шегите му, остроумни и безобидни, носеха радост не само на него, но и на останалите хора от Бориславци и околните села.

Написах този къс разказ за Иван Чолаков за да отразя голямото чувство за хумор, което е съпровождало винаги българския селянин и то му е помагало да оцелява в тежки и трудни моменти от живота.