Генка Богданова
Всяка нощ заспивам под небето чуждо,
болката от ляво моят сън прокужда.
Вслушвам се да чуя пее ли щурчето –
тишина обгръща тягостно сърцето.
Чужда е земята, чужди са звездите,
въздухът е тежък, влажни са очите.
Сладък, но далечен спомен за кавали,
огън незагаснал пак във мен разпали.
Тъй далеч остана моята Родина!
Хляб и дом намерих някога в чужбина.
Но бездомна пак е, гладна е душата,
всяка нощ безсънна скита над земята.
Там, зад океана, зад земи далечни
връщат я с надежда пориви сърдечни.
Среща я с прегръдка моята България,
моят рай изгубен в друго полушарие.
Весел хор щурчета с песен ме посреща,
нежно се усмихва спомен мил отсреща.
И през сълзи сладки, бликнали в очите,
тичам аз към двора бащин със лозите.
Бера маргаритки, зелен здравец скромен,
и букет за мама вия аз огромен.
А за татко нося ябълка червена
и пред къщи спирам радостна, смутена.
Чукам на прозорчето с перденце бяло,
а сърцето бие в мене полудяло.
Чакам да изскърца весело вратата
и да ме посрещна топлина позната.
Но мълчи отсреща родната ми къща,
тишина зловеща в мрака я обгръща.
Катинарът с укор спира ме пред прага
и тревога страшна в миг гърдите стяга.
Двата некролога като стражи верни,
като щит изправят кръстовете черни.
Натежал букета пада от ръцете,
коленича с болка – осланено цвете!
Все още няма коментари