club50plus.bg

Как за първи път попаднах в магията на другия пол Беше средата на 60-те. Току що бях завършила четвърти клас и с нетърпение очаквах да отида в новото голямо училище на баира, където се учеха децата от 5 до 11 клас. Родителите ми следваха задочно – майка ми в Шумен, баща ми в Габрово. Заминаха на изпити и очни занятия от средата на юни до средата на юли. Оставиха ни с по-малкия ми брат при майчината сестра – леля Цанка. Тя живееше вече в собствена къща, макар и стара, докато ние все още се тъпчехме в кухничка и стаичка на квартира. Работеше като застрахователен агент и беше уникална личност. Романтична и чувствителна, тя вярваше в голямата любов и сляпо следваше модните тенденции. Синът й – братовчедът Стефан беше с година по-малък от брат ми и много се обичахме. Мъжът й беше електротехник, но с артистични наклонности. Емоционалният градус в тяхното семейство винаги беше много висок. Като се прибавеше и нашето присъствие – всичко излизаше от контрол. Аз бях нисичка мургава дебеланка, облечена в пъстри басмени рокли с набор в кръста, шити от майка, а късата ми кестенява коса стърчеше обикновено в четирите посоки на света. Бях стеснителна и затворена особа, пристрастена към книгите. Брат ми беше пълна моя противоположност. Много красив, слаб, рус, с бяла кожа и сини очи, подвижен, чаровен, контактен… Братовчедът Стефан беше пъргаво много кльощаво хлапе с големи кафяви очи, което обикновено много слушаше майка си и й помагаше в домакинската работа, но щом се събереше с нас ставаше най-палавото и изобретателно дете. Тогава му бяха купили акордеон и един път седмично идваше учител да му предава частни уроци. Родителите му бяха решили, че има музикална дарба. Истината излезе наяве, когато дойде баба от село и случайно попадна на поредния урок на най-малкия си внук. Като видя как учителят, нервен възрастен мъж, го бие през пръстите, че бърка упражнението, тя скочи и се нахвърли върху него: “Кой ти дава право да посягаш на детето, дърт пръч такъв! Виж го какво е мъничко и слабичко, а акордеоната – два пъти по-голям от него! Да си вървиш откъдето си дошъл, че като те забухам аз тебе с точилката!” Той се развика, че не иска повече да е занимава с един бездарник и може да живее и без тези жалки левчета от уроците. Това засегна сериозно семейната чест и прибраха акордеона в гардероба. Тримата бяхме възможно най-неподходящата комбинация, но се разбирахме чудесно. Леля Цанка умело като генерал командваше семейната банда. Като не разбирахме от дума ни пердашеше яко. Братовчедът Стефан най-много, за да не се чувстваме ощетени. Основният проблем – храната беше решен най-лесно. Сутрин, преди да тръгне да обикаля града с голямата си черна чанта, пълна с полици и кочани, тя купуваше баници и бурканчета кисело мляко от близкия магазин и зареждаше масата в кухнята. И тримата обичахме да спим до късно. За обяд и вечеря ни купи купони от градския стол и с едни големи зелени емайлирани канчета ходехме да си вземаме яденето. Естествено, че тръгвахме рано, защото не беше близко, а и да се помотаем по пътя, да видим това-онова, да има възможност, ако евентуално брат ми и братовчед ми срещнеха някой съученик, да поиграят, за тази цел те носеха стъклените си топчета, прашките, собственоръчно направените лъкове с ластик за тетива, металните тръбички, с които изстрелваха хартиени фунийки… Обикаляхме с часове под горещите ласки на слънцето из калдъръмените улички. От прозорците и чардаците ни се усмихваха мушката и индрише. В градинките пред къщите цъфтяха на воля латинки, ружи, невен и маргарити. Лозници кътаха все още зелените гроздови чепки. Плодни дръвчета обещаваха богата реколта. В дуварите се гушеха здравец и бръшлян. Вдишвахме с пълни дробове онзи неповторим мирис на свежест, прах и стари къщи, който го има само в малките подбалкански градчета. Пристигахме първи пред градския стол и зачаквахме. Идваха възрастните. Някои ни пререждаха. Други ни съжаляваха. Трети ни даваха глупави съвети. Вземахме тежките пълни канчета и се помъквахме към къщата на леля. Спирахме. Почивахме си. Нямаше за какво да бързаме. Манджата беше с нас. Ние с брат ми водехме и културен живот. Един път в седмицата ходехме да си взема книги в градската библиотека и два пъти на кино от 17.30 часа. Майка беше оставила специални пари за тази наша страст. Семейството на леля Цанка също обичаше филмите, но ги гледаха избирателно. Още първият път възникна конфликт. Леля Цанка пожела и тя да дойде. Не стига, че пристигна в последния момент, когато всички хубави, според мен, билети вече се бяха свършили, но и се развика пред всички колко мърляви сме били и тримата. Как да не сме такива, като още от 16 часа тръгнахме. Беше много горещо. Пет пъти се изпотихме, нали си бяхме облекли новите дрехи. Пихме вода и се пръскахме на всички чешми по пътя. Минахме и през сладкарницата за по една локумена вафла. Братовчедът Стефан си накапа с боза блузката, а брат ми си разби коляното на тротоара. Току що бяха асфалтирали главната улица и ние успяхме да си лепнем и по някое черно петно по краката.Чакахме половин час пред градския стол да си вземем вечерята с канчетата. Този път беше пиле фрикасе и млечна баница. Не знам как стана, но като вървях част от сосът потече по краката ми и мухите закръжаха около мен. Не че и друг път не сме идвали малко потни и мръсни на кино. Какво толкова? Това е прожекция за ученици, войници и пенсионери. Възрастните ходят от 20 часа. Е, от време на време на балкона се появяваше местния дон Жуан, придружен или от жена си или от любовницата си. Сигурно на вечерната прожекция ходеше с другата. Та като се развика леля Цанка, а тя има поставен глас като на артистка, всички присъстващи се обърнаха към нас, а тези, които вече бяха влезли в кинозалата, веднага излязоха да видят какво става. А леля е колоритна персона. Някой й беше казал, че има красиви крака и тя носеше само къси рокли с огромни деколтета, от които се подават половината й гърди. Къносваше късата си ситнонакъдрена коса и никога не излизаше извън прага на дома си без три пласта ярко червило и маникюр в същия цвят. Не стига това, ами като разбра, че филмът не е любовен, а военен тя каза, че няма да го гледаме. Пречел на детското ни развитие! Аз възроптах, че майка ни разрешава да гледаме всички филми. Брат ми ревна. Касиерката се опита да я придума да ни заведе, все пак четирима клиенти не са за изпускане. Момчето, което късаше билети, се опита да й разкаже съдържанието, но това не беше лесно, защото заекваше. Братовчедът Стефан отвори капачето на канчетата, които бях оставила на пода до себе си. Бръкна и си извади малко млечна баница. Много я обичаше. Леля изумено повдигна изрисуваните си вежди и го погледна с най-свирепия си поглед. Той се смути и изпусна парчето. В този момент край него притича някакво тъмнокосо момиче. Стъпи на хлъзгавата материя от яйца, мляко и кори и се подхлъзна. Добре, че едно високо момче веднага се притече и я подхвана да не падне. Господи, единствено то беше в дълги панталони! При това изгладени и чисти. Изглеждаше някак много елегантно и сериозно. А светлокестенявата му къдрава коса беше по-дълга от обикновено и грижливо сресана на път. Леля Цанка с достойнство на римска матрона ни поведе към изхода. Като се прибрахме и се оплакахме на свако за проваленото кино, той веднага отиде на вечерната прожекция. Като се прибра към 22.30 часа ни разказа с най-големи подробности кой и как стрелял и кого убил чак до полунощ, въпреки строгите забележки на леля, че няма да можем да спим от толкова насилие и кръв. То така и стана. Цяла нощ сънувахме кошмари. На следващата прожекция леля Цанка не дойде, защото даваха заплата и тя трябваше да “излови” клиентите да си платят застраховките преди да са похарчили парите. Опитах се да нося канчетата с храна по-внимателно и да не се изцапам. Дори си сложих една фиба на косата отпред. Все се оглеждах да видя онова момче, но то не се появи. Сигурно отсъства от града! – си казах аз и с удоволствие изгледах индианската история за Голямата мечка. Хубави роли правеше Гойко Митич! В края на седмицата имах късмет. Непознатото момче беше там с един мой съученик и брат му. Деликатно разбрах, че им е братовчед. По-голям от нас с две години. Е, не знаех все още името му, но и това щях да науча по-късно. Важното беше сега да изчакам и да взема билети близо до тях. Изпратих брат си и братовчеда Стефан да купят хляб и сирене в магазина срещу киното. Аз останах да дебна барабар с канчетата с вечерята.

По едно време пристигат двамата. Братовчедът Стефан тихичко подсмърча, а брат ми един окумен такъв. Оказа се, че видели едни деца, които ядели шоколад-айро и те си купили и сега не останали пари за билети. Какво да се прави – тръгнахме си. Поне да бяха ми остави едно парченце шоколад! Колкото и да обикаляхме центъра на градчето и околните улички преди да вземем обяда или вечерята си от градския стол никъде не успях да видя съученика си и братовчед му. Къде ли ходеха? Знам, че живееха някъде близо до киното. Сигурно имат някакви сериозни причини, за да не се размотават като нас под жаркото слънце из прашните калдъръмени сокаци. Точно в тези часове сетивата ми се отвориха за красивото около мен. А то беше на всяка крачка. Дебнеше ме от всеки ъгъл. Надничаше от всеки срещнат. Чудех се как съм могла до сега да не забележа тази прелестна извивка на покрива на къщата или златистата кора на големите борове, ленивата вода със стрелкащите се малки рибки в нея на рекичката Гойнянка, карминовите залези върху стоманеносивото небе в далечината, поникналият стрък грухарче между големите каменни плочи… Един безкраен свят се разкри пред смаяните ми очи. Гледах и виждах! Ето изящните ръце на дебелата продавачка на зеленчук, високото чело на старицата отсреща, дългите извити мигли на строителния работник, веселите черни очи на циганчето Петко, краката като на гръцка богиня на непознатата от улицата… Открих, че всеки човек има нещо красиво, за което може би той не знае. Как ли би реагирал, ако му кажех? Може би известно влияние оказаха и разказите на Йовков, които четях тогава. На една от следващите прожекции все пак успях да купя билети зад моя съученик, брат му и братовчед му. Дори научих името му – Стоян. Каква мелодия има в тези пет букви! Старо българско име. Толкова известни хора са се казвали така! Него ден си бях сложила и доста от лелиния парфюм. Настаних брат си и братовчеда Стефан, заедно с целия им арсенал, канчетата с вечерята, торбата с хляба, захарта, олиото и се облегнах на стола омаяна. Прегледът мина. Филмът започна. Беше френска комедия. Нещо за любовни изневери. Защо не се обърне сега и да ме погледне Стоян? – си мечтах. Само това ми стигаше. А ако ме заговори? “Како, ака ми се!” – каза достатъчно високо брат ми. “А на мен ми се пикае!” – допълни братовчедът Стефан още по-силно. “Ш-ш-шит, тихо! Ей, сега ще свърши филма!” – ги успокоих аз. “Ще се наакам! Изведи ме!” – упорства брат ми. “И мен, и мен!” – провиква се и братовчедът. Какво да правя. Ставам. Блъскаме се в тъмното. Водя ги до тоалетната. Разбира се, че се връщаме. Те са шумни. От всички страни им правят забележки. Всичко се успокоява. Филмът продължава. “Како, май имам разстройство! Нали ядох круши.” – ми съобщава брат ми. “Върви сам! Знаеш пътя.” – казвам аз ядосана. “Не мога сам в тъмното!” – съпротивлява се брат ми. “Аз ще те заведа!” – опитва се да помогне братовчедът Стефан. “Добре! Вървете!” – решавам аз и в следващия миг вече съжалявам за това, защото двамата събарят с грохот канчета с храната. “Оле, кюфтетата отидоха под стола!” – развиква се братовчедът Стефан и започва да лази и да търси по пода. “Напълних гащите!” – спокойно констатира брат ми. От предните редове се чува: “Ега ти, аборигените!” Не знам кой го казва, но май ще трябва известно време да не идвам на кино! Голям срам! Тръгваме си шумно, освиркани и одюдюкани от всички. В къщи леля Цанка ни хвърля един голям бой и на тримата. Все пак не издържаме и отиваме на следващия филм. Този път сме само аз и брат ми. Родителите ни са се върнали и са ни прибрали. Нарочно закъсняваме. Влизаме в тъмното. Сядаме най-отзад. Никой да не ни види. Искаме да видим само филма. Болни сме за кино. По средата на прожекцията угасва токът. Съобщават, че има повреда и скоро ще я поправят. Някои си тръгват. Ние обаче пари сме давали и упорито чакаме да си доизгледаме филма. Това става с цял час закъснение. Прибираме се. След нас вървят моят съученик и братовчед му Стоян с още няколко момчета. Приказват си за артисти и филми. Ех, ако можех и аз да се включа в разговора им. Гледала съм толкова много филми и списания за кино съм чела… От вълнение и блянове не забелязвам как от завоя излиза забързана и ядосана майка ни по домашни чехли. “ Къде ходите до това време? Изкарахте ми акъла!” – крясва тя и ми залепя плесница. “Беше спрял токът, мамо.” – мънкам аз засрамена. “Не можахте ли да си дойдете? Утре щяхте да гледате филма отново! Какво ли не ми мина през акъла, че е станало с вас! А съобщиха, че един камион е прегазил едно момченце на моста!” – нарежда на високо мощната ни майка и ни “отупва пепела” пътьом. Тя нали е учителка все по Макаренко ни възпитава. “Гладен съм! Спи ми се вече!” – хленчи брат ми. Момчетата отзад стоят и гледат семейния ни театър мълчаливо. Пак се изложих. Защо има само едно кино в града ни! Разбира се, че отиваме отново и отново на кино. Всеки път там е и Стоян. Щом го погледна ме присвива стомахът. Възхищавам му се тихо и мълчаливо. Толкова е хубав! Умее да се облича и държи като истински джентълмен! Много знам аз как се държат те. Само по филмите съм ги гледала. И толкова много знае! При това е и киноман като мен. Нощем си водя романтични диалози с него. Цели сценарии съставям. Що любовни стихове изчетох. Това лято открих, че имам дарба да пиша. Първата ми любов излезе несподелена, но много вълнуваща. Bisera