club50plus.bg

                                 Къс синьо небе.

         Не бях идвал в градчето много отдавна. Откакто в аулата на института ни връчиха подшитите с пластмасови огъвки дипломи. А от тогава времето бе променило облика на градчето.Модерен център , строги облечени в русенски камък сгради, забодени високо в небето комини...Само то - небето сякаш е станало по малко.Това северно небе , което в една точка се слива с величествената река.

       Увлечен в мислите си за някогашния провинциален студентски град , с две кина , две сладкарници на центъра и една достъпна за всички закусвалня не разбрах как хлътнах в широко отворената врата на първото кафене.Докато се чудех как да постъпя с празните чаши на масата - със засъхнала утайка по дъната , притича младо русоляво момиче , чевръсто прибра инвентара и избърса с влажна кърпа стъклото. Аз седнах и докато чаках да поизстине кафето и да засъхне стъклото , се вглеждах в хората около мен.Мислех си - ето сега ще видя познат , ще побъбрим за тогава. Сякаш не си давах сметка , че онова време , когато с приятели и колеги се срещахме на всяка крачка - отдавна е отминало. Всички са си отишли от тук.О стана в този град само тя , малката русолява , като момичето , което остави по стъклото влажда диря от напоената с вода кърпа.

 Тя онази малката , която по късно разбрах , бе оставила у мен много по трайна следа.Предстоеше ми среща с хора , общественици от града по една програма на тогавашното дружество " Георги Кирков."Бях изпратен от Окръжния център като лектор.

  Представиха ме в салона на онова читалище , строено със средства на дарители , в което някога провеждахме ежегодни прегледи на художествената самодейност в института.

  През цялото време докато говорех усещах нечий поглед - някак по особен. Отдавах го на думите , с които се мъчех да достигна до хората и тайничко се радвах.

Срещата привърши , имаше въпроси. Хората се бяха развълнували ...но до тук.Когато тръгнах към изхода , от неосветения ъгъл на коридора към мен се запъти някак нерешително , дребна вече позакръглена жена.Когато спря на осветеното , я познах. Нещо трепна в мен. " Какво ли не прави времето с нас?" - помислих. Тогава, преди години , макар и ниска на ръст , беше стройна , гъвкава с гъста руса коса  - вързана на кок.Сега като ,че ли беше останал само погледът.Дълбоко проникващ в глъбините на душата ми.Стиснахме си ръцете. Къде е сега? Разбира се, тук живее в бащината си къща , има две деца...

    Отбихме се за малко в кафенето на центъра. Там вече нямаше толкова хора, нито пък чаши по масата , на която бях сецял преди.Стъклото бе засъхнало , но бяха останали малки светли дири по повърхността. Донесоха кафето.То разля своя лек аромат около нас - стана по топло и уютно.Тя хвърли на скута си връхната дреха и сложи неловко ръцете си на масата.Нежни без лак , гладки - с леко изпъкнали вени по кожата.Говореше за своя живот , за грижите около семейството и децата. Аз слушах и си мислех: " колко мното си приличат човешките съдби, та нашият живот също премина кажи - речи в подобни радости и грижи."

   Върнахме се към онази последната ни среща - преди години , която не се осъществи.Оказа се ,че в онази мразовита декемврийска вечер сме стояли в различно време поотделно - там под онази лампа в малката уличка на Калето.Закъсняла , защото майк и , която имаши "необорими" представи за студентите , я задържала. А аз тогава , който трудно отстъпвах от принципите си "бях и дал" само четвърт час, след което тръгнах към гарата.Каза ми , че дълго плакала тогава , може да е така... Мина много време.

    Излязохме. Навън се смрачаваше. Ръмеше. Онзи ситен , примесен с влага от реката , дъжд , който проникваше през дрехите и се набиваше в порите.Тръгнахме без чадър и на посоки.Минахме покрай онова място с вечно полюляващата се от вятъра лампа , под която нашата последна среща - не се състоя! Дълго се смяхме , защото на мястото на стълба с лампата се кипреше павилион с надпис -" Студентска среща".Стиснахме си ръцете и се разделихме.Пътната врата , чийто праг не веднъж бях прекрачвал , изскърца , сякаш изстена със студеното си метално сърце и се затвори след нея.

   Останах сам с мислите си за това, колко добре е хората да се разделят ей тъй , по човешки, след като са си казали всичко.Понякога ,за да стане това е нужно време.По късно вечерта , унасяйки се си припомних думите на прекия ми началник , подписвайки  командировъчното: " И да ги разтърсиш , отвътре ...в душите."...Нима човешката душа може така лесно да се докосне!? На нея и трябват не само думи.На нея и трябва време - да осъзнае своето място под слънцето , в покоя и в движението. А понякога и трябва , чашка кафе , две сини очи , като късче небе - онова най - синьото северно небе , което в най северната точка се слива  с вечната река!