club50plus.bg

Виждали сте жени, които не изглеждат на годините си, нали?     

Леля Вики е от тях. Очите й са още хубави, зъбите, косите – също. В галерията има един портрет „Момиче в синьо”. Това е леля Виктория отпреди тридесет години – седнала на стол, гледа в далечината  с нехаен, някак присмехулен израз, застинал в изискана скръб или изтънчен спомен. Посетителите и до днес се питат: Къде е оригиналът? Кое е това момиче?

 А оригиналът си живее на няколко преки от галерията и вече не е момиче, а голяма жена. Живее сама в очакване на италианеца Джан Карло. Чака го от години, защото й е обещал, че щом се пенсионира, ще дойде да живее при нея. С италианската му пенсия ще си живеят царски и в знак на благодарност леля Вики половин ден ще се суети над любимата му „Лазаня”. За разлика от мама леля Вики няма нито мъж, нито дете. И мама няма мъж, но си има мен. Преди седемнадесет години, когато мама ме е раждала, леля Вики първа ме е поела с безценните си ръце. В родилното отделение тя е сестра Виктория Вангелова, ходи с бяла престилка като целия медицински персонал, бял, със спринцовки, цветя, шоколадови бонбони и строгото откарване по безкрайните коридори жълти човечета, повити като кукли. Царица е в този свят леля Виктория, с бяла корона на главата, готова за свещената си мисия да дари живот. Същинска фея. Случва се и безжизнено трупче с огорчен ангел над него, но леля Вики не може да направи нищо повече.

       Вече знаете, самата тя няма дете, нито мъж. А защо не се е омъжила? Ами защото не на всеки му върви в любовта на този свят, макар нито за миг леля Вики да не е живяла без любов. Сами помислете – какво е женското сърце без любов. Леля Вики нямала и седемнадесет години, когато художникът на портрета й в галерията пожелал да му позира. Бил просто смаян от младата й красота. Леля Вики се съгласила, само че, докато му позирала, изгубила ума си по него. А той? Той, блед държал палитрата. Имал си вече жена, че и две деца. А около леля Вики хоро от мъже, но нейното срце не страдало по нито един от тях. Искала художника и никой друг. Иди че я разбери. Докато завърши сестринските курсове, чертите й се изострили и вкаменили, но като си спомнела за художника, обезумявала от любов.

     Пак било лято с бледо синьо небе и жега, жега, жега. Да се маха. Хайде на морето. И там леля Вики за втори път се влюбила. През тези две седмици за втори път обезумяла от любов. Скъперницата съдба щедро й отпуснала летовника Недялко. Лежала леля Вики до демонично красивия Недялко със замъглени от щастие очи, гледала го разнежена, прехласната, разтреперена, уплашена до смърт и се молела да не се повтори предния случай. А вятърът връхлитал отгоре им.

     Не споменал Недялко за жена и деца, но бил от далечен град и за да се видят отново, се уговорили да се чакат на брега на морето през ноември.

     До скоро виждане.

     Довиждане, но на морския бряг през ноември тя не го видяла. Нима я е излъгал! Не може да бъде, нали той сам й е предложил да се видят! Ох, нямам думи. Стояла на брега сам-самичка чудно хубава жена – чака, чака, чака. Вълните тежко се разплисквали в скалите, а вятърът гонел пясъка по брега. Всичко било свършило. Край. Тя нямала адреса на Недялко. Трети ден дъждът барабанял по прозореца на хотелската стая. Пътната чанта стояла неразтворена. Тъй си останало всичко наредено, подредено, сгънато: мастиленосиният пуловер, малката черна френска рокля/в случай че отидат на бар/, прозрачната нощница.

          До скоро  виждане.

          Само че къде да го види. По коя пътека да тръгне!

          Върнала се по обратния път.

          А любовта я изпепелявала. В душата й ставало нещо като химическа реакция, докато се получила молекулата на тъгата. Настанила се в сърцето на леля Вики, уголемявала се с времето, изпълнила цялото й сърце и... аха, аха да каже – пук. Тъкмо тогава в родилното отделение назначили гинеколога д-р Тотев. Тичал като тигър по болничните коридори. Всичко в него вряло и кипяло. Пък очите му...Да не давам воля на чувствата, но в погледа му имало нещо сладостно-коварно, ала си личало, че душата му пламти. Като погледнел леля Вики, тя потъвала в очите му и молекулата на тъгата започнала да се свива. Леля Вики била като зашеметена. Не можела и не можела да повярва на сполетялото я щастие. Какви кексове му е правела с бразилското кафе, какви кокосови сладкиши! И само шепот: Обичам те! Обичам! А после? После само смъртта щяла да ги раздели, ако не била онази гнусна хубавица с разпилени коси по раменете. Истинска магьосница. Ще кажете: е, и други жени са изживели горе-долу същото. Въпросът е дали са страдали като леля Вики. Ах, как страдала! Как само страдала! И той страдал и не искал да се разделят /бил отпратил магьосницата/, но проблемът бил там, че леля Вики не била сигурна, че магията е напълно развалена. Искала да бъде единствена в  сърцето му: само тя да се смее на светлия прозорец, тя да свежда глава над пералнята, тя да му прави омлета.

      Докато сърцето на леля Вики страдало, времето си летяло и довеяло учителя по музика Захари Захариев. Чакал я всяка вечер пред дома й – тих, кротък, малко свъсен с неизменото букетче фрезии /толкова му позволявала учителската заплата/, но желанието му да свият семейно гнездо било голямо. Да се съгласи ли, да не се ли съгласи, питала се леля Виктория. Е, досещате се сами. Не бил той владетеля на нейното сърце. И какви страсти може да има тя с него – от самосебе си се разбира – никакви. И решила: щом е без любов, какъв да е не иска.

      Ароматът на фрезии секнал.

      Пак е есен. Дъждове. Леля Вики не изглежда на годините си, но пред нея не се шири празничен друм с възможностите на младостта, от която ти секва дъхът, нито тайните пътеки, плиснати като море. Ах, морето! Блясък и плисък, и мокър пясък, и червени неонови светлини, отразени в прозореца на хотелска стая през ноември. Не, щом е без любов, леля Вики какъв да е не иска. Затова пък, като дойде италианецът, с пенсията му ще си живеят царски и в знак на благодарност леля Вики половин ден ще се суети над  любимата му „Лазаня”.