club50plus.bg

През тъмното було на изминалите години и десетилетия, когато човек поеме по наклонения път към "Вечния покой", му се иска, ей тъй, да си припомни изживяното и да го сподели с идващите след него поколения. Доволно неприятно е да знаеш своя роден корен: деди, прадеди, прапрадеди - всичко потънало в мрака  на времето и забравата.

Беше знойно лято. Горещите дни в долината на река Цибрица предразполагаха естествено влечение към речните вирове и дебелите сенки на клонестите дъбове и акации. Това е следвършитбено време, когато мъжете оряха ожънатите ниви, а жените намираха чудесно удовлетворение във водите на реката - чиста, прозрачна като дестилирана; с пралките и тупалките, перейки натрупаните по време на жътвената и вършитбена кампании  замърсени дрехи. Децата  с викове и крясъци се наслаждаваха на божията благодат - голички, хванати за ръце в кръг в най-дълбокото място на реката, подскачайки, скандираха: "Елчо-Белчо, стамбу Келчо..."

Една сутрин от тези божи дни, когато слъцето даваше да се разбере, че денят е вече започнал, в стаята, в която се пробуждах, беше напълно светло, макар в нея да не проникваше слънчев лъч. Поогледах се, запримигах. Всеки  бе зает с домакинските си задължения: баща ми от ранни зори бе отишъл да оре, та в горещината да разпрегне воловете за почивка, да ги нахрани, да хапне и той и, когато слънцето премине зенита, да започне пак "битката" за насъщния.

 "Ще отида при тати" - рекох си.

Нямаше какво да обличам. Спяхме си с дрехите - панталонче до под коленете, останало от минали години, риза с ръкави три-четвърти, без гащи - таз излишна градска прищявка. С други думи, бях готов да тръгна. Насърбах се с лютива бобена чорба, останала от миналия ден - бобена чорба и качамак ми бяха любимите  ястия.  Взех една дебела тояга и на тръгване в главата ми проблесна мисълта за хармониката. Досвири ми се, а свирех добре хората на нашата духова музика. Търсех я под маси, легла, долапи и най-после я открих: беше покрита с тънък слой прах, което означаваше, че скоро не бях я използвал.

Прозвуча ми сухо и неубедително, като звук от ръждясала и продупчена тенекия, дрънчаща под напора на не дотам силен вятър. "Ами, ако я намокря с вода". Полях я с кратуната - не само че блесна, а и засвири плътно, мелодично. Това ми хареса и, доволен, излезох от вракньицата, свирейки, като се наслаждавах на красивия мелодичен тон. Но удоволствието ми продължи до изсъхването ѝ, докато направя няколко крачки. И пак заизлизаха сухите, дразнещи звуци. Това не ми даваше мира и затова се връщах няколко пъти да върша същото свещенодействие, въпреки че ми беше втълпено, че не е хубаво да се връщаш назад, когато си тръгнал нанякъде.

Запътих се към нивата, където ореше тати. Слънчевите лъчи заливаха със светлина всичко наоколко. Водите на Цибрица вече се затопляха и аз бавно-бавно крачех, усещайки тяхната приятна ласка. Как да не ти е приятно: вода, слънце, патици и гъски. Не всеки има удоволствието да се наслаждава на такава "идилия", при това на фона на издаващата неприятни звуци хармоника. 

Преминах реката, пресякох Лъката и тръгнах по коларския "Герин път", който прорязваше крутия скат, образуван по време на десетилетия, хилядолетия от природните сили. Минавайки покрай Стоиловото кладенче, усетих, че горещината напира. Напуканите ми ходила започнаха да усещат нагорещените буци пръст и камъчета под краката ми.

Незнайно по чия воля се отбих вляво, почувствах пълното доволство от "райската" сянка, извадих сухата хармоника с хрипливите звуци и засвирих Дайчовото, Елениното и ръченица... Доволен и предоволен от случилото се до тук бях забравил, че съм тръгнал занякъде, където ме чакат или не. 

Тъкмо станах и направих няколо крачки, недоволни, че прекъснах "вълшебния концерт", откъм дясната ми страна се юрнаха три разноцветни кучета и агресивно ме атакуваха от три страни. Завъртях се с тоягата като танцуващ тантупец* под камшика на опитен играч. Кучетата напираха. В един момент усетих, че нещо ме дръпна назад. Болка не усетих. Атаката секна. Кучетата си свършиха работата и в тръс поеха на север.

Когато се опипах отзад, имаше нещо влажно. Погледнах пръстите - кръв. При вида ѝ започнах да стена. Хванах си панталонките точно на ухапаното място, държах ги назад, така че да не опират до кожата. Ревнах силно, чак когато стигнах до нивата, гдето беше баща ми. Като ме видя в тоя окаян вид, спря воловете, спусна се към мен и започна да ме разпитва какво е станало. Свлече ми панталонките, видя раната и започна да приготвя всичко за към село, а от там при руския лекар Малишев - в село Прогорелец.

Раната се оказа дълбока. При обработката ѝ ревях с всичка сила. Докторът я заши и за няколко дни тя зарастна. Зарастна, но и досега на десния ми бут нося белега на зловещия кучешки зъб и спомена за последната ми хармоника от детските години.

Нова повече не видях. Времената се измениха - започна Втората световна война. Вероятно заводите, произвеждащи хармоники, бяха минали на военни релси...

Много години минаха от тогава. Много след приключването на войната успях да си купя две хармоники "Херо", китайско производство. С изненада констатирах, че наученото в детството, не съм забравил. Със същата лекота свиря и хората, и ръчениците, както преди десетилетия.

Много по-късно се научих да свиря на акордеон. Със специално приспособление прикрепвах хармониката към акордеона и се получаваше чуден ансамбъл. Но това стана след шейсетата  ми година.

"Ех, раната, раната..." - понякога си мисля за "кучешкия" концерт. Тогава бях само на 12 години. Кучетата ми поставиха първия музикален знак. И досега стои на дясната половина на седалището ми.

1. Три кучета всичко те бяха,      

със спринт до мен долетяха:

едното ми гащи съдира,

другото ми задник одира.                           

                                                                                   2. Своето дело свършиха

                                                                                    и пак в гората се скриха.

                                                                                  Музикантинът наши ревеше,

                                                                                  от рев гората ехтеше.

3. От тогаз гората повтаря, 

повтаря още завтарят:

тръгнал Иванчо да свири,

през реки и през баири.

Кучета му път преминаха,

гащи и задник съдраха.

*Тантурец - пумпал, самоделна детска играчка с конусовидна форма, задвижвана с камшик. Тази игра ни беше една от многото любими.

Февруари 2002 г.

със спринт до мен долетяха:

едното ми гащи съдира,

друго ми задник одира.