Зад канарите е пущинак. Тъничка пътечка се възкачва нагоре, промуш-
ва се между тревите, лъкатуши насам-натам.
На най-високото пътеката се разделя, едната посока върви към “ранчо-то” на Душан. Това е по-широко място, заградено с плет. Тук са козите на Душан. Десетина кози са, щури, същински дяволи... Душан по цял ден вири кривака след тях. Краката го болят вече, задъхва се по стръмното, но не се отказва от козите. Те са му всичкото на този свят.
“Ранчото” е една стаичка и навес. Стаичката е за Душан, а в навеса стои фуражът за животните. Някакъв журналист от окръжния вестник преди време бе нарекъл в материала си имението на Душан “ранчо” и така си остана.
Душан е едър мъжага. Плещите му са като канари. Гласът му e гърлен, крачката му е широка... Един път в годината косата му вижда ножица - когато отива в града да си оправи сметките от продажбата на млякото и кожите. Не върви някак да се яви пред хората неподстриган и облечен как да е.
В ниското е селото. Гледано от канарите, то е една шепа къщи. Но си има всичко - черква, училище, читалище. /Училището е празно вече./ И сто-панство имаше. Само че навремето Душан не стана член на стопанството. Не искаше да го командват. И се засели в тоя пущинак.
Другата посока на пътеката води към Светата обител. Това са четири разклатени стени и един слегнат, почернял покрив. На места покривът е и продънен, вижда се гредоредът. Оттам нощем изхвърчат прилепи, които като дяволи кръжат в небето.
Между стените се мярка фигурата на поп Стайко.
Поп Стайко е слаб, с изпито лице. Расото сякаш е окачено на раменете му. Той тътри едни сплъстени чепици. Косата му се подава на фитили под ка-лимавката.
На младини и той бе избягал от човешката суета в това скрито място. В манастира още имаше живот, идваха от селата да се помолят тука. Навръх на Голяма Богородица ставаше събор, колеше се курбан.
Поп Стайко пееше с мелодичния си глас тропари в малката черквица, а жените и децата се нареждаха да му целуват ръка.
Сега почти никой не посещаваше манастирчето. Попът отглеждаше де-
сетина кокошки, хляб му носеше едно момче от селото - в седмицата веднъж идваше с колелото си. И Светия синод му плащаше нещичко – за това, че па-зеше манастирския имот. Иначе отдавна тука да бяха избуяли тръните. Попът разчистваше наоколо, колкото да може да се движи и да не се закача расото му по храстите. Но с всяка пролет празното пространство все повече се за-пълваше от нашествието на тревите и дърветата и сигурно щеше да настъпи времето, когато тука ще е като джунгла - когато поп Стайко щеше да се умори да разчиства...
Вечер, като се търкулне слънцето към Голям баир и падне над полето сянка, Душан излиза от “ранчото” си и сяда на високия камък под канарите. Прибрал е козите и ги е затворил, свършил си е работата за деня и може вече да почива. Камъкът е топъл още от слънцето, наоколо мирише на прясна трева. Закъснели птици прелитат към гнездата си. В ниското селото се е спотаило, къщите са наредени една до друга, като кокошки на прът. Едва-едва във въздуха се забелязва да пълзи пушек. Понякога над главата му изфучава самолет и после дълго се вижда в небето да белее една ивица.
Тук, на камъка, Душан си мисли за най-различни неща. Явяват се спо-
мени в главата му. Припомня си изживени моменти. И всяка мисъл има цвят. Синьо, зелено и червено се боричкат у него. Както е светът пъстър, тъй и спомените му са ярки, той се вживява, лицето му се разтърсва ту от смях, ту от изненада.
От другата страна се вижда да полазва към поляната попът. Расото му се влачи по тревата. Вятърът размахва кичурите на брадата му. Калимавката е паднала над челото и скрива погледа му. Той дебне, дебне, хваща се за ня-коя клонка, внимателно пристъпва, ако има по поляната мокро. Накрая скръства ръце на гърдите си, като че ли е готов да се отдаде на молитва, и присяда на някое заветно място.
Така седят - Душан на камъка, а попът на тревата. Седят и мислят, все-ки своето си. Вечерта продължава да обгръща света, полите й докосват земя-та, стопяват се сенките. Накрая всичко става еднакво, червеното, синьото и зеленото се сливат, и светът заприличва на море, в което се плискат скритите спомени и желания.
Ох, тия спомени! Душан се вглежда във вечерта. И сякаш усеща дъха й. Счува му се и някакъв глас. Сетне в ушите му забълбуква смях.
Това е смехът на Савина.
Ето я Савина, пристъпва по пътеката. Излязла е иззад канарите и идва насреща. Ходила е да бере билки. Кошницата се люлее на ръката й, полите на роклята й са мокри от росата. Лицето й е разцъфнало, устните аленеят, веж-дите й са извити. И какви очи! Цветът им непрекъснато се мени, ту зелени стават, ту тъмносини.
Савина приближава. Смехът й се усилва. Въздухът трепти от този смях.
Душан стои на камъка. Гуглата е дигната над челото му. Гърдите му са открити. Той подава ръка на Савина. После двамата вървят към “ранчото”.
Косите на Савина миришат на трева. Пазвата й се люлее...
Душан дълго лежи по гръб на леглото. Главата на Савина е върху ръка-та му. Светът сякаш е замрял. И времето все едно е спряло стъпките си.
След всичко какво значение има светът какъв е и дали времето се дви-жи?
Савина е със затворени очи, все едно, че спи. Само пазвата й се надига. Едно кривулче от косата й е паднало над челото. Устните й са открехнати и зъбите й белеят.
Колко пъти Душан бе преживявал тия мигове? Сега споменът е с него. Той ясно вижда всичко. Струва му се, че ако напрегне очи, ще забележи Са-вина да стои ей там на пътеката.
Веднъж двамата се бяха събрали, Душан и поп Стайко. Седяха ето ту-ка, до камъка. Поп Стайко бе преминал по ливадата. Стъпките му отначало предпазливо се бяха насочили към скалата, тялото му се накланяше, под-тиквано сякаш от нещо. Той дойде до Душан и го изгледа. Очите му заничаха изпод килимявката.
- Добре дошъл, попе - надигна се Душан, - как тъй се реши да преплу-ваш?
- Ами седях, седях там...
- Ти аслъ все седиш. Пазиш някой да не ти дигне иконите.
- Не богохулствай !- сряза го попът.
Не беше още се стъмнило. Слънцето тъкмо залязваше и светлината му бе позлатила всичко. Над ливадите се бяха проточили жълти сенки. Възду-хът, и той сякаш бе наситен с жълт прашец. Така нежно ставаше на душата, като гледаше човек наоколо.
Попът се отпусна до камъка, като подви расото под себе си. Душан, както винаги, седеше с изправена глава и опрени на коленете ръце.
Толкова години, а двамата почти не бяха заставали един срещу друг.
Разделяше ги ей тая поляна. В оня й край, върху равното, се намираше мана-стирът, а на тая страна, на стръмното, бе разположено “ранчото”. Козите ти-чаха все надолу и Душан търчеше след тях. Попът пък си стоеше зад стените.
Но ги събра залезът. Лъчите на слънцето бяха проникнали и в тъмната килия...
Седяха двамата и гледаха към небето на запад. Едно облаче се бе зака-чило над хоризонта и постепенно се обагряше с червенина.
Разговорът се захвана около Савина. От само себе си.
- Смирението е божия черта - твърдеше попът. - Тя заставаше пред ол-тара, обвита в своята скромност и свенливост.
- Кой това? Савина ли?... - не вярваше Душан.
- Савина... Ей там, отдолу идваше. По оная, другата пътека.
- И кога това?
- Много често...
- Лъжеш, попе - удряше се по коляното Душан. - Савина и смирение!
- Ти знаеш ли истината за жените? Знаеш ли женската душа какво представлява?
- А ти да не би да знаеш?
- Жената е ангел. И ангелската душа е това, което най й подхожда.
- Значи Савина... От другата пътека?...
- От другата...
- Не вярвам.
- Ако искаш вярвай. Но аз я видях такава, каквато е. Истинската.
- Истинската Савина беше друга.
- Каква?
- Жената, попе, е като ябълков цвят. Колкото се разтваря, повече й ли-чи красотата.
- Не, смирението краси човека.
Мина се след това много време.
И отново се намериха на поляната двамата. Всеки имаше да съобщи на другия нещо. Водеше ги един към друг желанието да споделят.
- Ходих в село - обясняваше Душан - и минах край Савинината къща. Видях, че вратнята се отвори и излезе единият й син. Стъпваше тъй бързо... Едър в раменете и крачката му силна. Та се питам... То колко години се пи-там вече. И ще я разбера ли истината някога?
- И аз минах... И видях другия й син. Кротко момче. Очите му наведени надолу. Лицето му смирено. Рекох си... Понякога човек умира с тайната у се-бе си - каза попът.
- Седем години откак Савина я няма - отвърна Душан.
- Няма я - потвърди и поп Стайко, - а сякаш...
- Сякаш смехът й никога не е изчезвал.
- И все едно, че още чувам молитвите й.
Бавно, бавно настъпваше вечерта. Всичко наоколо потъмня - и поляна-та, и храстите. Една звезда се показа на небето. Лъчите й весело затрептяха.
Двамата продължаваха да стоят на поляната. Гледаха към звездата, чи-ето лице ставаше все по-ярко.
Все още няма коментари