club50plus.bg

Защо ли, човек като остарее, се събужда толкова рано, щом няма закъде да бърза? – недоумяваше всеки път г-жа Фанчи.Тази сутрин тя се събуди внезапно и си даде сметка, че до края на месеца остават още десет дни, а пенсията й сякаш ламя я беше погълнала. Г-жа Фанчи не трябваше да връща служителката от акционерното дружество. Ако бе продала акциите на съпруга си, можеше да изкара месеца. Вече беше продала своите и вчера, като видя същата  служителка на вратата, изненадано каза: „Моите акции ги купихте! Не си ли спомняте?” Дааа, любезнта служителка си спомня, но сега г-жа Фанчи може да продаде акциите на съпруга си. Дружеството е започнало да изкупува и от починали акционери. При тези думи лицето на г-жа Фанчи се сви като шумка. „О, моля ви! Оставете на покой мъртвите. Цардство им небесно!” „Мир на праха им!” – допълни служителката. – Все пак си помислете. Утре отново ще намина.”

     Тази сутрин, колкото и рано да беше се събудила, г-жа Фанчи повече не можа да заспи. Лутайки се из лабиринтите на гнева си, с въздишка каза: „Господи, не им ли стигнаха живите, та безпокоят мъртвите!” Макар да беше сама в стаята, каза го на глас, сякаш говореше с някого. Стана, отиде до прозореца и видя, че денят е ясен и много хубав. Заслепена от безоблачното юнско небе, си помисли: Небето се издува като огромна копринена палатка. Мисълта й се стори прекалено поетична и докато закусваше, докато приготвяше супата за обяд, дори когато седна да работи върху споменните есета за градския духов оркестър, не можа да реши това нейна мисъл ли е, или запомнена от някоя христоматия по литераура. Трийсет години г-жа Фанчи бе преподавала литература в училище. Макар и строга, уроците преподаваше с любов и учениците я обичаха. В празничните дни и най-вече в Деня на писмеността я отрупваха с целофанови букети. В такива дни г-жа Фанчи преливаше от щастие – цветна, пролетна, тя се усмихваше на учениците, оглеждайки редиците. И манифестирайки, наближили трибуната, под звуците на градския духов оркестър всички запяваха „Напред науката е слънце...”, сърцето на г-жа Фанчи зачестяваше. Тя знаеше, че точно в този момент диригентът Максимчо, отстъпил на професионалната си строгост, дирижирайки оркестъра, изписва името й с диригентската палка. Г-жа Фанчи беше жената на неговия живот. Като всеки мъж Максимчо сигурно е имал и други жени в живота си, но едва ли е изписвал имената им с диригентската палка.   Г-жа Фанчи си остана жената на живота му, нищо че в една ранна майска утрин, ако тя не си беше вкъщи, той едва ли щеше да устои на безсрамната Марги – къдрокоса и изпъчена. В града Марги беше момиче на повиквне и при уговорка доставяше плътски удоволсвия по домовете на желаещите.В онази майска утрин на г-жа Фанчи й се бяха обадили от училище да вземе втори час вместо първи и тя разтребваше из къщи, а Максимчо се излежаваше в леглото, когато се позвъни. Г-жа Фанчи отвори вратата и видя там да стои онази същата Марги с премрежен поглед и димяща цигара. Търсела квартира. Недоумяваща, г-жа Фанчи отстъпи назад и видя Максимчо с разкопчана пижама да наднича в коридора. Стъписана затръшна вратата: „Какви са тези посещения по никое време!? Сърце нямаш ли? Какво прави тя тук?” „Кажи ми, да ти кажа! – кръстеше се пребледнял Максимчо. – Бога ми, не знам!”

        Гжа Фанчи никога не узна посещението уговорено ли беше, или случайно. Поразена от ревност, колкото и да питаше какво е търсила онази, онази мерска хидpа в дома им, Максимчо все се кълнеше, че и той не знае.

Но днес г-жа Фанчи не мислеше за тези неща. Тя пишеше споменното си есе  за марша на града „Ний дивна мощ сме”, сътворен от Максимчо. Ах, Максимчо... Ако можеше сега да я погледне с акварелните си очи, да улови ръката му, да го пргърне. Него, него, него...Трийсет години живяха заедно и дом съградиха. Не ламтяха за голямо жилище, взеха това, че с техните заплати, ако не пестяха, само  балкон щяха да купят. И щом разбраха, че не могат да имат свое дете, решиха да си вземат. Три години обикаляха Домовете и чак на четвъртата – ето го! – русичко като Максимчо, с очи сини като Максимчовите. Голям мерак беше. Голям, но късметът – малък. Те ли закъсняха, другото семейство ли избърза – не стана. Повече дете не можа да хареса г-жа Фанчи. Онова й остана на сърцето. А Максимчо, изцяло отдаден на духовия оркестър, сякаш не го осъзнаваше. Гори в работата си: награди, отличия, грамоти. Защото Максимчо държеше всяка нота да е изсвирена тъй, че и на погребенито му, когато свирят, да не се черви. Не се къта за старини като сурово дърво Максимчо, затова още на петдесетата му година Бог му изпрати инфаркт, та да го предупреди да не се напряга толкова. Предупреди го, но Максимчо не го послуша: тича, бори се да не закрият оркестъра. След втория инфаркт не можа да го изпрати г-жа Фанчи с духова музика, както се полагаше. Бяха закpили оркестъра, а музикантите разпилели се кой знае накъде. И училището, в което преподаваше г-жа Фанчи, беше закрито. След учиниците изчезнаха вратите и прозорците на училището, изчезнаха керемидите от покрива. Със зейнали греди, сега стърчи като озъбен човек с избодени очи.

      След Максимчо животът на г-жа Фанчи забоксува и за да не допусне отчаянието, започна да пише споменните есета със заглавие „Градски духов оркестър – път през годините”. Докато пишеше, с поскъпването на живота първо се лиши от кабелна телевизия. После намали телефонните обаждания, а през зимата изключи един от реотаните на радиатора. С времето се оказа, че не е достатъчно. Продаде вентилатора и ваната. Смени електрическите крушки от сто вата на четиридесет. Днес реши да огледа книгите: биографии на писатели, томове на Вазов, Йовков, Елин Пелин... Целият Достоевски, Гогол... Школи за обой, тромпет, флигорна... Отделеното навърза на пакети за продаване.

      Сърце не й даде. Отново огледа купчинките и върху всяка постави бележка „Дар за читалищната библиотека”. Наобядвя се  и пак седна да пише каква дивна мощ са били хората в града им. Към четири следобед, почти беше свършила есето, когато се позвъни на вратата. Г-жа Фанчи погледна през шпионката. Беше служителката от акционерното дружество.