club50plus.bg

Случи се преди седмица. Вървях по улицата, угрижена и бързаща, когато някой ме хвана за рамото. В първия момент подскочих, защото помислих, че някой иска да ми вземе чантата.

- Виле, ти ли си? - срещу мен уверено се усмихваше пълничка жена с боядисана в червено коса.

- Аз  съм - в първия момент реших, че е някакво съвпадение на имената, но после жената се усмихна по-широко и разпознах съученичката си Мария. По усмивката я познах. В училище тя беше русичка, друбничка и плаха. Рядко разговаряше с другите и винаги бързаше към къщи. Жената насреща ми беше уверена и достолепна, но със същата усмивка.

- Не си се променила - ми каза тя и аз се засмях, защото това беше дежурна реплика, с която наборите си казвахме - държиме се още.

Бяхме се променили и тя, и аз, но случайната среща ни върна в годините назад и в едночасовия разговор разбрах колко малко съм познавала Мария. Уж сме били заедно цели 11 години, а нищо не съм знаела за нея. Обещахме си,че ще се видим, че ще се съберем и с други от класа. Тя поддържаше връзка с някои, аз - с други. Надявам се да се случи, но важното е, че годините не са сложили пропаст пред нас и все още се разпознаваме дори случайно.