club50plus.bg

    В църквата. Една дълга литургия. Реших да отида и заседна там,докато ме изгонят. Не бях влизала в църква от доста време. Намерих си място да седна,не издържам на крак дълго. Пък и сутрин рано преди кафето съвсем ме няма. Службата беше започнала. Навреме. Аз закъснях. Много хора имаше. Не очаквах чак. Предимно жени на средна и над средна възраст. Както е обикновено в църква. Естествено преобладаващата част от присъстващите държат да бъдат видени,че са там...Всеки със своите си мотиви: за да потръгне нещо в живота им по по-добър начин;да им бъде опростено някое и друго прегрешение;за здраве;за любов...Няма лошо. Сякаш очакването е да се случи някаква магия,нещо невидимо и необяснимо,което да ги отведе в мечтания живот. А мисля си,в мечтания живот би ни отвело единствено действието,не и пасивното очакване на магията. Защото вярaта е действие,колкото и да не изглежда така на пръв взор. В този ден,обаче службата беше обявена като четене на молитвата на св.Киприян т.е. против магии,уроки,болести и всякакви злини.
    Миряните стоят и слушат. Но не слушат. Вглеждам се в лицата им-не! Не слушат думите на свещеника. Докарали по някоя и друга благонравна физиономия,уж смирена,но не точно. Спазват някакви порядки в прекръстването,много важни от факта,че са наясно с тях. Една жена в близост до мен припяваше на жената,която поддържаше исото,сякаш с настояването,че го прави по-добре. Не че онази отпред не мрънкаше,но тя беше избраната все пак. Други се трупат на опашка за свещи и настоятелно подават листчета с имена за здраве. В центъра на помешението е котела с вода за освещаване,а около него десетки пластмасови празни шишета, чакащи да бъдат напълнени със светена вода за вкъщи. Облеклото на част от присъстващите е не като за в църква-анцуг,маратонки,яке. Може би това са им новите дрехи,може би нямат други...
    Срещу мен седи пълничка млада жена също в анцуг и яке. Седи и слуша. Жена,вписваща се в общата картинка. В един следващ миг осъзнавам,че тази жена пада на пода в краката ми в епилептичен пристъп. Подпрях главата и с ръка,а тя уплашена отблъсква предложената и помощ от няколкото жени,които се осмелиха да я сторят. Потрепва и лежи. Други пък дават съвети отстрани. Бях убедена,че е нужно да не я безпокоим. Сложих ръка на челото и,с другата ръка хванах нейната дясна. Тя не се противопостави. Постояхме така. Донесоха вода,дадоха и валериан,помогнах и да седне,след малко тя се успокои и сама стана да заеме старото си място. Забелязах в очите и сълзи. Спонтанно отидох при нея,прегърнах я,допрях глава до нейната и и казах няколко думи. Усмихна ми се с доверие и благодарност. Седнах си на мястото,но едва се сдържах да не заплача,очите ми се насълзиха. Бях си тъжна и без това. Нагнетени емоции с неясно развитие ме подтискаха. Бях в църквата с намерение атмосферата там да ми помогне да подредя мислите и уталожа емоциите си. А щом ми е тъжно,значи нещо бъркам,не правя нещо както трябва. Мъчат ме желания,копнежи,а не бива да е така. Не бива да ми е тъжно. Като дете баба ми на всеки църковен празник,както и всяка неделя ме водеше в храма. Аз бях буйна и неспокойна,но тя успяваше да ме укротява някак си...

    Та сега съм отново там. В църквата. 

    …Вярата в Божията подредба е дълбоко и лично усещане. Аз съм твърда в своята си вяра,знам че Господ ме обича и затуй не ми е необходимо да посещавам църковните служби,да се кръстя там,където другите го правят по някакви си техни канони,нито пък да гледам тъпо. И примирено. Аз знам,че вярвам. 

    ...Защо са издигнати храмовете...питам се. Ами за да унагледят необходимостта от вяра за тези,които не са достатъчно убедени. Някой в далечните отминали векове е прозрял,че това,което се вижда и се докосва успява да въздейства по-убедително за утвъдждаване във вярата. Да се вижда и да се пипа,иначе е много неясно. Свещеникът с проповедите си да обръща миряните пак натам. По този начин даже се и чува. Щото така или иначе ежедневните грижи и важности ни отдалечават от визията за Божията подредба. И всичките религиозни ритуали са пак същото-да ни откъснат от дребнавщината,та белким се взрем в себе си,в духовната си потребност. Вече две хилядолетия това стремление не напредва,даже изостава в идеята си. Методите са остарели и рутинирали. Нов подход е нужен. Може би. 

    …Добре де,още нещо. В богослужебните проповеди се говори за Иисус-Бог наш...?!? Той ли е? Или баща му,който пратил сина си всред нас.Та да можем да го видим и пипнем. И него. Та дано да  се засили вярата ни в баща му. Божи син-да! А ние го приехме за наш Бог,щото успяхме да го видим и пипнем. Това ли е вярата ни? Нещо не ми е убедително. Колцина знаят името на нашия Бог-отеца Иисусов...и наш Отец? 

    Религиите също. Защо съществуват? А? По същата причина-отново чрез правила и зависимости да се отправим към Него. И к’во? Религии и противопоставяне...Резултатът? Същия. 

    Гледам лицата на иконите. Да! Това са били хора. Личности. Познали истината за вярата си. Затова са и канонизирани за светци. Е,сигурно и сред тях е имало зубрачи,дето с много труд и лишения и не толкова посредством вътрешното си усещане са се представили. Все пак хора са били. Гледайки ни през иконите те са наясно с нашите дребнави щения и вълнения. Наясно са и за мотивите ни да сме сега в храма. Примерно за шишенце светена вода. Примерно. 

     Преместих се да седна на по-удобно място встрани. Видях се там с моя приятелка. Позаговорихме се. Скоро забелязах,че жената с епилепсията дойде наблизо. Усмихнах и се,а тя ми кимна. Седна редом до нас. Когато решех да се прекръстя,тя ме следваше. Спечелила бях доверието и вижда се. 

    Някакви жени се подредиха отпред за причастие. Предварително се били изповядали. Ритуал…някакъв. Всичките бяха със забрадки.

     Осветиха водата в котела и настъпи дълго чаканият момент. Настана едно тихо стълпотворение и елегантно бутане за пластмасово шишенце с магическа течност. Физиономиите вече са различни,отказали са се от смиреното изражение. Неволно,струва ми се.

    Наредих се на друга опашка,която отвеждаше до свещеника с китката здравец и менчето осветена вода. Минах по реда си и излязох навън. Загубих жената с епилепсията някъде там из навалицата. Може би е останала сред тълпата при шишетата. Със сигурност,ако реша,ще я открия. Градът ни е малък и хората се познават…