club50plus.bg

Гадно нещо е животът. В смисъл – минава, мой човек. Млада, готина, синеока, дългокрака – това не е за цял живот, да знаеш. Бръчки, бели коси, артрит, косми над горната устна... Мъка! Ама трябва да стане нещо, че да го забележиш. Щото човек вижда тия работи в околните, но по себе си...

    Бях съкратена от почти четири месеца и се явявах на седмото интервю за работа. Баровска фирма, тежка фирма. Чак бодигардът е с вратовръзка. Секретарката – жълто глава глупачка с едни криви крака и големи силиконови цици – ме гледа някак си... Абе, сякаш ме няма. И в същото време нащрек – като край зло куче.  И телефона вдига с едни жестове...

• Альо? – лигави се в слушалката. – Шефът ви чака.

   Той се навел над някакви листи и си играе роличката на много зает. Ами да – фирмата на него чака, никой не може да го замести!... Честно казано, страхувах се да не е някой младок. Тия, с жълтото покрай устата, най мразят, когато нещо на годинките на майка им затърси работа. Старичък... Предната половина на главата му е гола. Вратът – набръчкан. Косата, колкото я има край ушите, е рядка и сива... Абе, не че тоя тип началници са стока – те пък все гледат да се обкръжат с такива като изрусеното в преддверието. Педофили гадни.

   Надигна лице. Нещо ми светна – тия очи!... Зеленикави с кафяви точици. Правият римски нос. Имах един съученик – Радослав. Отличникът. Знаменосецът на гимназията. Трошачът на момински сърца. Първият мъж в живота ми.

• Какво сте работили досега?

   Стана на абитуриентския бал – май, цъфнали вишни, едри като гроздове звезди... Глупости. Тоя е по-стар от мене поне десет години. Макар че гласът...

   Зададе ми още – цифром и словом – шест въпроса. Вече бях опитна и разбрах, че няма да ме огрее.

   Радослав беше. Точно по разсеяния поглед го познах. Много е добър, когато реши да се отърве от някого. Гледа хладно и мисли за друго – само той го умее така красноречиво.

    -     Секретарката ще ви се обади до седмица.

   Вятър! Знам ви репертоара. И след седем години няма да ме потърси.

   Страдах зверски цяло лято. Другите четоха, а аз плаках. И съвсем закономерно те влязоха в Софийския, а аз в един забутан провинциален клон... Което цял живот ми е пречело да си намеря свястна работа.

   Спрях на вратата. Поколебах се съвсем мъничко. Всъщност, какво губех? И губех ли въобще?

• Да сте учили в Трета гимназия?

   Гласът ми потрепери издайнически.

   Той се сепна.

• Да.

   Май му идеше да ме удуши. За него аз вече трябваше да съм поне на една галактика разстояние от офиса.

• Единайсети бе клас?
• Единайсети бе.

   Пламна микроскопична искрица интерес.

• Радослав?

   Кимна, вторачен в мен.  Някъде дълбоко, дълбоко в зелените очи с кафяви точици нещо трепна. Далечен спомен– бели вишни, жълта луна, кръшен девичи смях. Някакво чувство...

• Единайсети бе клас – повторих като упоена. После натъртих: - Моят клас.

   Интересът му се стопи. Сви устни. Запрехвърля писалката – златна! – от ръка в ръка. Скука. Досада. И нетърпение да бъде оставен на мира.

• Тъй ли? – рече машинално. – По какво ни предавахте?...