club50plus.bg

Есен! Красива и топла. Седя, на сухия дънер – обичам хашлашки постъпки – нали на челото ми не пише, че съм професор! Седя. С часове! Сама! Замечтана! И отнесена в далечината. Погледът ми се рее – запленен от есенната пастелна палитра на дърветата, на растенията, на живота в .... парка. Свечерява се. Посетители в парка – малко!

     Тишина и спокойствие! Красота и кротост! Още малко и ще си тръгвам, към почивната станция. А, не можех да се реша. Нещо, невидимо и силно ме задържаше още!

     Предвечерна тишина! Ще започне и вечерния концерт на птичия свят – чуват се късите и резки „писвания” на косове, гълъби гукат....!Светът сияе, а .... сърцето ми е свито...., нещо много тревожно тупти .... Какво му става? Защо ...? Въздъхнах! Зареях отново поглед в далечината. А, сърцето ми усеща близостта на Човек, когото не съм виждала години наред!

     Любувам се! На красивата есенна премяна на високото дърво. Погледът  ми се спусна от върха на голямия, вековен чинар – дървото със сиво-бели петна по кората (като болестта  „витилиго”). Не може да се обърка с други дървесни видове. Листата бяха вече златисто-жълто-кафяви и трудно се задържаха на клонките му!. Чувствителни са. Залюляват се от най-тихия ветрец, въртят се на слабите си, дълги дръжчици и откъснали се, правят чудесни пируети, преди да легнат тихичко на вече пожълтялата трева, под чинара. Животът им е само пролетно-летен – есента окапват, за да дадат път на следващото поколение, кожести, лакирани от горната страна, петделни, назъбени по периферията листа. От тези златисто-медено-шоколадени листа, прегънати на две по ширина и  обвити едно в друго, си правя чудесни розички и букети, които, колкото пъти погледна, галят Душата ми, с невидима, топла и нежна ръка!

     Две златисти листчета, едновременно откъснали се от дървото, бавно, със завидна лекота и изпълнявайки в синхрон плавни кръгови движения, като че ли, без особено желание приближаваха земята .... ! Проследих ги, ....паднаха  върху рамото на .... седящия на пейката под дървото, мъж....! Нещо ..... трепна в мене, и ..... ме накара да стана от сухия дънер, на който бях седнала. Мъж? Много.....познат! Много близък! Душата ми се сгърчи  и изстена! 

      - „Боже”, не може да бъде...! Не е възможно...! Господииии, защо си допуснал това? – извиках без глас. Станах, но ...., се сраснах със земята ... не можех.... да направя и крачка ....

     На дървената пейка отсреща, седнал мъж, нанизал на китката на дясната си ръка, кожената дръжка на дългия, бял бастун. Висок, снажен мъж. Мъж, който не може да мине незабелязано. С високо, високо чело и сивееща по слепоочията, късо подстригана коса.   Ръкавите на бялата риза, прецизно навити до лактите. В горното джобче на ризата – кутия цигари. Неспокойно се раздвижи на място...., вероятно усетил погледа ми! А, може би .... тревогата, завладяла ме изцяло. Погледът на невиждащите му очи, беше насочен нагоре, а напрежението в цялото му тяло, показваше „слух” съсредоточен наблизо. Страхуваше се от изненадата, каквато и да е тя. Не беше от хората, които чакат ...., а сега е .....! От колко ли време? Как се е случило...? Кога?

      Топлата здрачевина настъпваше!  Не идваше никой да го придружи....  Листата изшумоляха под краката ми и издадоха плахата ми походка.

    - Има ли  някой? Кой е наблизо – познатия дрезгав, плътен мъжки глас, който не бях чувала от много години. Нямах сили  да отговоря.  Приближих .... Едва сега видях красивото, рижаво куче-водач, легнало доверчиво в краката му.

– Рекси, кой е при нас? Ти, не ми даде знак! Познаваш го? Кой е? – говореше на  четириногия си Приятел, а погледът му ...., отправен нагоре, към Бог!

     Много леко и нежно докоснах с горещата си малка длан, голямата му, тежка  ръка. Само миг....! Трепна! Загледа се нагоре, към небето. Клепачите на отворените му безжизнени очи издаваха изненадващо учудване ....! Трепна ...!  Рязко стана от мястото си ... като ....! Вълнение беше изписано на гладко обръснатото му лице. Бързото движение на невиждащите му очи, издаде изненадата..... Позна ме! Без дори и дума да кажа! Без да ме види и без да чуе гласа ми!  Позна ме! По едно-единствено свенливо докосване! И той ...., беше съхранил в себе си ...., завинаги, топлинката и нежността от първото ни докосване ..., преди толкова години ... ! Позна ме!  Преглътна сълзите си. Адамовата му ябълка, заподскача на гърлото му. Клепачите на невиждащите му очи трепкаха и крещяха от болка и безпомощност!

     Тишина! Нито ветрец. Нито птичи глас. Всичко замря. Не трепваше нито листец от дърветата в парка, не се чуваше нито животинка да се шмугне между тревичките, не прелиташе нито птичка между клоните на дърветата. Целият свят беше замрял, в очакване.

     - Знаех си, че ще ме намериш! - тихо, с безмерна мъка, изговаряше думите той. - От години идвам тука. По едно и също време на годината! Сам. Винаги сам! И, те чакам! Знаех си - ще дойдеш! Знаех си, че този път ще се видим! Знаех, че ще ме намериш! - не беше от разговорчивите. Таеше трудните неща и болката  дълбоко в сърцето си. Скъперник беше и на хвалебствията и на глезотиите .....!

      - Сърцето ми те намери! То винаги усеща когато си наблизо...! Никога нищо не съм искала от тебе! Исках само, понякога, да ми пишеш две думи „Добре съм”  Затова ли толкова време мълчиш? – не можех и дума повече да кажа.

     - Да! Знам! А, твоите добри и пълни с обич и надежда послания, винаги достигаха до мене! Винаги, когато ми е най-трудно, винаги, разговарям с тебе! Твоите думи ме топлят и в най-студените зимни вечери! И, с радост вършех и най-трудната работа, защото ти винаги беше до мене!  Прекрасна ти е Природата, мило Човече! Винаги съм те обичал - чинарите отново зашумяха! Леко! И нежно! Шепнеха си листата. С любопитство! Искаха да чуят ..., или искаха да узнаят... Или, искаха да укротят бликналите чувства и да споделят срещата ни – тъжна и пълна с болка , в които радостта зарида и се удави!

        Не знаех, че толкова много може .... да боли! Не мислех, че някога, няма да имам сили .... дори да  извикам от мъка! Нямах сили да си поема въздух. Изридах.... болно .... без глас ...! Сълзите клокочеха в очите ми, но се стичаха направо в Душата ми.  Тихо, тихо! Страхуваха се, Той да ни ги чуе!

      Рижият му Приятел, кучето-водач, през цялото време ме гледаше с поглед, пълен с благодарност – Да! Така е! Толкова много ми е говорил за тебе. Познах те, веднага – още щом седна на дънера отсреща! Нямаше да ти разреша да си отидеш, без да дойдеш при нас! Той ...., предчувстваше срещата ви точно днес – и точно тука, и затова чакаше .... толкова дълго! – допря влажната си муцуна  до ръката ми. Почувствах топлинка. Събудих се.....! Мили Боже! Какво беше това?

     Запалих малкото кандилце, с лика на Дева Мария с Младенеца, донесено ми (от добра приятелка), от Рилския манастир.

     - Моля те, Господи, пази ми Момчето! Той е много добър! Добрите хора трябва да живеят спокойно! Той го заслужава! Пази и помагай на всички добри хора по Земята!

      И, цял ден, като запечатани в очите ми останаха белия бастун, със светеща топка на горния край, треперещите му от вълнение ръце и клепачи (на търсещите му очи), и пълния с благодарност поглед на рижия му, всеотдаен  Приятел, на Рекси - кучето-водач.