club50plus.bg

– Кво рушкаш?! – сепна го злобният гласец на Зорка.

Без да извръща глава, тъй както се е надупил, Киро шепти умолително:

– За цигари, ма!

– Ний пари за хляб нямаме, той цигари ще ми пуши! Божичко-о! Не го е срам мискининът му с мискинин!

Захвана се пак тя. Както всеки ден – дрънка, ли дрънка, край няма.

 – Млъкни, ма! – съска Киро.

Вече се е оттеглил в холчето и се свива на диванчето. Пуши му се две не вижда.

– Иди си намери работа и пуши, колкото щеш! – тропва с крачището си Зорка.

– Тя, работата, да не е на ченгел закачена, че да е грабна, ма! – махва отчаяно с ръка Киро.

Но Зорка отдавна вече не го чува. Тя само говори, едно и също – дрънка, все си го повтаря, ей така безкрай...

– Изкарай пари и пуши като комин, ако щеш!

Тя вече крещи и нищо не може да я спре. Трябва да изговори туй, що напъва душичката й, проклетата.

Киро притичва в тръс през холчето и изскача на терасата, захлопва яростно вратата след себе си.

А Зорка фучи ли фучи, като локомотив е – вижда я Киро през прозореца я гледа.

Емилия подава глава, вижда тресящото се от ярост дебело туловище на майка си и мигом изчезва, мърморейки:

– Хора без работа!

А Киро трепери от студ, мъглата се просмуква в тялото му. Облегнал се е на ръждясалата тръба на терасата, ама чува, всичко чува зад гърба си. То и да не слуша, знае наизуст какво може да избоботи проклетницата – разчорлена, злобна и грозна.

Тихичко си ругае Киро, подсмърча често-често и облизва сопола, който  е протекъл между устните му – мамка й жена, мамка й държава, курвенска, българска!

Щом стана  Киро досущ шушулка на студа,  влезе, а Зорка го посрещна с ръце на хълбоците и ревна насреща му:

– Ша-а ми тършува! Как не те е срам бе, идиот?!

– Млъквай, че ще ти измъкна гръцмуля! – изкрещява Киро и направи лъжливо, хищно движение към гушата й. Зорка застива в ужас, а той грабва полушубката и изскача от апартамента.

Пътьом се облича, асансьорът не работи от месеци, стълбището осеяно с боклуци и вони-и!

Пък му се пуши-и!

Тъкмо излезе от входа и се почеса от тила – ами сега накъде? Без пукната стотинка в джоба, къде може да се завре човек? На майната си, къде другаде?!

И видя насреща си Дочо – хили му се като тиква. Кво се хили, на голия си задник ли се възхищисва, злобее Киро. Ама поне една цигарка може да изментя от туй говедо, казва си. Ако има, ще даде!

• Здрасти, Кире, при тебе идех! Накъде пуфтиш? – подпитва хитричко Дочо и избълва кълбо дим право в мутрата на Киро. А той като риба отваря уста и гълта жадно сместа от влажен въздух и топло цигарено ухание.

Потропва Киро с крака, че обувките и те пропускат, вече усещаше ледената влагица, която се просмукваше в стъпалата му.

Живот като картинка в букваря, мамка му-у!

И Киро забърса сопола си юнашки, със замах, изчаква удобния момент да поиска цигарка.

– Да те открехна, братче! Щот съм добър, пък ти си говедо, нал’ тъй! – реди ухилен Дочо и се гърчи от удоволствие. Дай му на Дочо да се прави на важен!

– Кажи – великодушно, но и строго се съгласява Киро – само да не е някоя щуротия пак! – И вече не издържа, примолва се с треперещ от желание гласец: – Дай една цигарка бе, Доче-е!

– Дойдохме си на думата! – изкрясква от удоволствие Дочо и измъква бавничко пакета с цигари: – Граби народе-e! Днеска има, утре няма!

– Тъй ще да е – съгласява  се мазно  Киро и пръстите му се вкопчват в цигарата.

– Пък да ти кажа, а? – криви се Дочо, та чак се гърчи. Някога беше “строителен инженер Баръмов”, ама като приватизираха хайдушки строителния комбинат и увисна. Стигна дотам и зидар да става, и мазач, и във все по-дълбоко и безпринципно безпаричие затъваше. Три деца на врата му като примка и той се мяташе като палячо по сцената на живота. Ама примката  все се стягаше, спасението идваше от жена му, която навреме извърши своята си “перестройка” – от “инженер–технолог” стана шивачка. И вадеше добри пари, ама го дереше яко и денонощно! –  Пък да ти кажа, а? Колега?! – Заедно бяха работили със строителния техник Киро Мавродиев, ама то кога беше това?

– Речи го, брат!

– Дай да отпрашим за Кипър, братленце, и да серем в устите на женорята си, а?

– Бе то, трябват пари! Пари! – кипна Киро, засмука цигарата и следи внимателно лисичето личице на Дочо, прорязано от ситни бръчици и побеляла рядка брадица. Като козленце е, ухили се Киро.

Дочо обяснява дълго, хем шепти, хем го повлича до пейчицата и присядат на единствената напречна дъсчица. Сега и на ушенцето чак му гука:

– Всички разходи поема фирмата, ще ги плащаме после от заплатата. А тя – в  гущерчета, зеленки!!!

На ухото му я реква сумичката, а Киро подскача ужасен, потресен:

– Лъжеш, гад! – и свива юмруци.

– Честен кръст, братлето ми! – кръсти се Дочо – Братчед ми е, дет върти далаверата, вярвам му. Мен поне няма да изменти. И заминаваме след три дена, имало двама отказали се, пък нашичкия допрял до мене. Намери си, вика, аверче, и духвайте!

Киро нямаше какво толкоз да му мисли – вече пета година безработен, къде не ходи, какво не захваща, все удря на камък. Зорка шиеше гоблени и тъй се хранеха. А дъщерята, Емилия е уж сервитьорка в един бар. Имаше Киро едни мръсни подозрения, ама не смееше да ги изрече. Та значи караше я някак и Емилия уж, ама не й беше чистичък бизнеса…

– Тръгвам, ма-аму стара!

Плеснаха с ръце, ама не се прегърнаха, а  щурмуваха кръчмето, ъглестото, местоположението му бе такова, че закъдето и да тръгнеш все там стигаш. Дочо черпеше.

– Продадох земицата, аз парички имам, ама въздуха не ми понася в тая кочина! – биеше се в гърдите Дочо наливаше, поръчваше и бушуваше – Тука само подлеците виреят, честните като нас  – йок!

– Как не се сетих и аз да продам, едни десетина декара имам! – косеше се Киро – Халал да  са на жената!

– Окупатори да бяха дошли, по-сносно щяха да се държат с нас, бе! На, турците да бяха, все щяхме да се разберем! Ама с нашите кърджалии – не! – проплаква Дочо, а Киро кима в знак на безрезервно съгласие. Тъй си беше, тъй!

Като се дотътри в къщи Зорка го чакаше.

– Де скитосваш бе, маймуно?!

– Млък, ма! – изрепчи се свирепо Киро и налетя, ама се спъна в килима и се просна. Зорка го грабна и го метна на диванчето, а той мигом захърка – юнашки, сякаш с ламя се бе сражавал…

– Заминавам! – изрева щастливо Киро на сутринта щом отвори очи. И размаха крака, изрита изпокъсания юрган на пода.

– Къде, бре?! Кому си притрябвал, боклук с боклук?! – вдигна очи от гоблена Зорка.

– В Кипър! Знайш ли къде е Кипър?! Пък стигна ли там пръст ще ям, тука краченцето ми няма да стъпне!

– Ама ти сериозно ли говориш?! – сепна се Зорка.

– Подписах! Паспорт ми вадят, сичкото уредено! Чао, дърта бамбино! – и чак хлъцна от удоволствие.

– Ми.. аз?..  –  попита плахо Зорка и изтърва иглата. Завършваше  гоблен с двама влюбени, а между тях –еленче припка!

– Ти ли?! – изсмя се Киро – Ти мри тука! – и скокна от леглото, изтопурка в банята. След минута изхвърча от апартамента, веселбата пак продължи със страшна сила, Дочо все черпеше. Пиха, пяха, плакаха, прегръщаха се и се кълняха във вечно приятелство.

В неделя рано рани Киро и се избръсна за пръв път от седмица време. Заприбира трескаво в мизерното си охлузено куфарче де що подбара – тук чорапи, там риза. Понапълни се, ех, то пък и какво ли имаше толкоз.

Пък Зорка го наблюдаваше и мълчеше, като кученце го следваше, по петите му вървеше и скимтеше...

– Дей Емилия? – попита той, докато нахлузваше полушубката. Зорка мълчеше, само подсмърчаше. Ще ми се прави на нажалена, кравата му с крава, рече си Киро и отвори вратата. Емилия пак я нямаше. По-добре въздъхна той, ще й драсне едно писъмце, че като й прасне едно записче, ще се сети, че и тя баща е имала…

– Айде сега сбогом – рече Киро с куфарчето в ръка и пристъпи към жена си.

– Ми-и.. аз?! – подсмръкна Зорка, а сълзите се стичаха на  по едрото й мазно лице.

– Ти! Ще видим! – тросна се Киро, а тя зарева с глас – Може пък и да се върна, знам ли… – колебливо изрече той. Не умееше да лъже и не продължи. Долепи устни до провисналата й буза. Погнуси се и панически се отдръпна.

А Зорка усети омерзението му. И се сви като пребита. Намери само силици да писне, както тя си знаеше:

– Мамо-о! – и се тръшна на пода.

А Киро изтича навън. Търчеше по стълбите надолу и си мърмореше – мамка му й жена, мамка й държава! Ще ми реве, крава!

Тъкмо самолетът се издигна над летището в София и лекарят от “Бърза помощ“ обяви с ледено безразличие, че гражданката е мъртва.

Зорка бе вперила изцъклените си очи в огледалото – сякаш като видяла случайно дебелото си туловище и е умряла засрамена и погнусена от самата себе си.

Лекарят се огледа и като съзря бездънната мизерия в апартаментчето, каза си, че по-добре е сторила като се е преселила в друг, безспорно по-милостив и уютен от този тук, свят.

Пък Киро вече летеше към държавата, където най-сетне щеше да се осъществи мечтата му – да си има работа, пари за цигари, да може даже и да заделя по мъничко и да предложи на дъщеря си да откаже от мръсния си занаят... Тъй ще откупя греха си, тъй, рече си усмихнат блажено.  Ама като се сети за положенийцето от което бягаше, разпсува се – мамка й държава, Господ да я убие дано!..

Дочо юнашки хъркаше до него на седалката – така кьор кютюк пиян, лицето му бе придобило някогашната сериозност на строителния инженер, който изграждаше обекти за милиони.

А душата на Зорка вече настигаше самолета и…

Не, нямаше да допусне тя  да й изневери току-така единствения мъж в живота й…