club50plus.bg

- Това е майчината обич и грижи за децата! – казвам аз. Връщам се и заставам права до бюрата им отрупани с научни статии, някой от които за коректури.

- А аз искам да ви разкажа. Когато баща ни почина – останахме сами с майка ми. Баща ни се пресели в отвъдното много млад а ние бяхме толкова много деца. Кое от кое по-малки. Беше краят на февруари на най-трудната и студена година. По Добруджа всички зими са много сурови и студени, но тази зима беше изключително сурова и студена. Зимата на 1953/54. Снежните преспи достигаха до 3 метра височина. Нашата схлупена къщурка не се виждаше под тези преспи. Виждаше се само горната част от комина. И не само нашата къща. Почти цялото село беше под снега доста време. Едва изживяхме зимата.

Пролетта дойде. Като след дълго боледуване започнахме да се съвземаме. Как успя майка ни да ни изхрани – само тя си знаеше милата.

Една вечер, привечер в къщи дойде непозната двойка – мъж и жена.  На следващата  и на следващата, след 2-5 вечери имахме подобни посещения. Понякога идваха мъж и жена. Понякога по две-три жени. Понякога по двама-трима мъже и една жена. Различно. Понякога ги водеше познат или близък човек от селото, когото ние познавахме. Понякога идваха сами. Най-вероятно наши съселяни им посочват къщурката където живеехме.

В къщата, в средната стая, където прекарвахме по-голямата част от времето, имаше изградена тухлена, висока около метър и нещо печка – „кюмбе”. Палеше се от външната стая. Мама всяка трета-четвърта божа сутрин печеше по една пещ хляб в тази пещ-кюмбе. За да нахрани вечно гладните си деца. Едновременно се топлеха и двете стаи: тази в която живеехме ние и следващата, в която живееше баща ни преди да издъхне.

Между пещта-кюмбе и стената имаше едно разстояние малко повече от метър. Само един строг поглед на майка ни, по посока на „скривалището” и ние всички останали у дома деца се свирахме там. Част от по-големите ни братя и сестри бяха по училища а две от най-големите ни сестри вече бяха задомени.

Гласът ни не се чуваше. Майка ни разговаря с външни непознати хора и е срамота да се месим в разговора или да пречим. Нямахме право да се показваме като невъзпитани деца. Просто знаехме след това какво ни чака, защото майка ни беше изключително строга жена.

След продължителни, полушепнещи разговори с чуждите хора, майка ми казваше:

-Я, излезте деца да ви видя! -  Излизахме ние кротки и послушни. Нареждахме се на дървените кревати със сламените дюшеци и нищо неразбиращи, нищо неподозиращи,  чакахме следващото разпореждане на майка ми.

А тя, с присъщата само за нашата майка грижливост, ни оглежда по едни по един, от край до край на редичката. И обратно.

Оглежда ни милата. Очите й натежават от мъка. Душата й стене от болка. Трудно й е да ни отгледа всичките. Сама. А не може да откъсне от сърцето си никого от нас.

Оглежда ни. Преглъща милата. Преглъща мъката и болката си от загубата на баща ни и от безизходицата на дните си. Накрая казва през сълзи.

-Не мога да отделя нито едно от децата си! Вярно че ми е трудно. Дяволски ми е трудно сама. Но  не мога да отделя нито едно от тях. Те са мои. Колкото и да ни е трудно, като сме всички заедно – ще се справим. Еднакво ще ми е трудно и за пет и за шест деца. Едно гърло повече или по-малко, не е от голямо значение. Всички ще хапнем по залък по-малко, но ще има за всички.

След известно време у дома отново идват непознати хора. И от нашето село. И от чужди по-близки и от по-далечни села. Сами или придружавани от познати и близки хора от нашето село.

Под строгия поглед на мама – всички като по заповед се свирахме зад кюмбето и мълчахме до момента в който тя ни каже отново:

-Я, излезте, деца, да ви видя! - Оглеждаше ни отново. Кое ли да отдели от нас? Всички бяхме непокорни и непослушни. Всички бяхме щурички и пакостчийчета. Но всички бяхме скъпи на сърцето й. Ние бяхме нейния живот, нейната гордост, нейната мъка.

О, Господи…  Как ни оглеждаше милата. Обгръщаше ни мълком с нежната топлота в кадифения поглед на горещите си големи очи. А ние се закачахме един друг, защото не разбирахме за какво става дума. Не знаехме какво огън гори в душата на скъпата ни майчица.

-Не, не идвайте повече, не мога да отделя нито едно от децата си.  Господ вижда че ми е трудно, той ще ми помогне да отгледам децата си живи и здрави. Не идвайте – няма да си дам нито едно от децата. Няма да разделя децата си. Нито децата ми ще бъдат щастливи ако ги разделя. Нито пък аз. Не мога да живея без децата си! Не мога да разреша децата ми да са разделени и да не се познават като братя и сестри като порастат. А и те няма да ми простят, че съм ги разделила.

Ние вече разбрахме защо идват тези непознати хора.

Те продължиха да идват. Повече сами без придружител от селото ни. Вече започнахме да ненавиждаме придружителите им, защото знаехме, че .... искат да ни разделят. Някой от нас да замине надалече и да не си видим повече. Да не се познаваме и знаем като братя и сестри.

Строгия поглед на мама не можеше за нищо на света да ни застави да отидем „в скривалището” зад кюмбето.

Нареждахме се в редичка на дървения креват. Сламата от дюшека под нас спираше да издава характерния си шепот. Кръстосали ръце ние не смеехме да мръднем. Стискахме ръцете си и гледахме онемели от страх, кого майка ми все пак ще реши да отдели от нас и да ни даде за осиновяване от тези чужди хора.

А те, чуждите хора, се надпреварваха да се хвалят какви къщи имат, колко пари имат, какъв живот ще ни осигурят, как ще се грижат за нас, как ще ни изучат………….

И тяхната мъка не е по-малка. Да имаш всичко, но да няма кой да ти каже думата „мама” и „татко” през целия ти живот, ето това е най-голямата мъка на света. Несравнима мъка.

Според тях, те искат да помогнат на мама като отгледат някое от децата й. Те не знаят, че разкъсват сърцето и то ще кърви още много, много време след това. Тя няма да забрави това. Нито пък ние!

О, Господи, не разрешавай на мама да ни раздели! Как ще живеем далече едни от друг - пет-шест чифта плувнали в сълзи очи гледаха мама с надеждата да не ни дава на тези богати хора. Ние не искаме да живеем при богати хора а заедно всички братя и сестри…. Нищо че ни е по-мизерно и по-бедно. Не ни давай, мамо! Не ни разделяй, чуваш ли – крещяха сълзите ни. Молеха очите ни.

Няма да се пуснем за да не можеш да отделиш някого от нас – казваха стиснатите до побеляване пръсти на детските ни ръчички.

- Не, няма да отделя нито едно от децата си!- прозвуча твърдо и решително гласа на мама. Не идвайте повече! – повтори тя с глас, който не търпеше възражение

Вече все по-рядко идваха непознати хора у нас, докато престанаха да идват с молба да вземат някое от децата.

Милата ми майка! Сигурно понякога й е идвало да вие от болка и мъка, но не ни раздели. В бедната   селска къщица, подпряна отзад с няколко големи дървета, израснахме всички.

Благодарение на мама, аз познавам всичките си братя и сестри. Моята майка беше най-силния и най-смелия човек на земята.