Преди много години попитах един мъж дали обича бурите, но той не ме разбра. После навън загърмя, засвятка, дъжд заваля и може би го е приел буквално... Мъжка логика! Избра си слънчево безветрие в тихи води, а аз се чудех къде да се дяна от градушки и порои, които съсипаха душата ми и я превърнаха в някакво кално блато...
Мина цяла вечност оттогава… Сега пак валеше. Забравих си чадъра, бях мокра до кости, но кой знае защо не ми пукаше. Нещо странно се въртеше в мен, напомняше ми детските години, когато цопах из локвите и си свируках. Хората пак ме гледаха с любопитство и си мислеха навярно, че съм стара изкуфяла жена. Много важно! Аз си бях добре, а капките ми напомняха нежна мелодия и мокри целувки…
Някой притича, хвана ме под ръка, дъждът сякаш спря, а над мен висеше огромен черен чадър. Усетих мъжки дъх и парфюм с аромат на мускатов орех и сандалово дърво. Нещо трепна в сърцето ми и се стрелна в сиво-сините до болка познати очи. Откъде се взе? Не бях го виждала тридесет години… По-добре, че не ме позна! От момичето със тяло на спортистка и дълга кестенява коса беше останала една развалина – отпусната, повяхнала, побеляла, а погледът, който се сливаше с небето и морето гаснеше някъде в тинята на тъжните спомени… Звънкият му смях закънтя в ушите ми:
- Извинете, госпожо, ще се удавите!
Повдигнах се на пръсти, облизах напуканите си устни и ги впих в неговите. Той се стресна и замря, а от главата до петите ми като че ли премина мълния. Вятър духна и чадърът отлетя. Исках да изгоря цялата, да се превърна във въглен, да се изпепеля, да се размия със дъжда, да попия някъде в земята и да се разтворя там - не от срам, а от наслада, която изпитвах в момента след толкова години очакване…
Той се отдръпна и ме изгледа с учудване:
- Добре ли сте?... Май се припознахте!
“Неее!... Не съм!” - исках да изкрещя, но само се усмихнах и казах:
- Просто се сетих за буря, която щях да предложа някога на един мъж… Извинете!
Господинът трепна и в очите му заиграха пламъчета. О, значи си спомняше!
- Ти?... Не може да бъде!
- Аз ли?... Какво аз? – опитах се да се направя на интересна, но той беше сериозен.
Къде да се скрия? Треперех като лист, а дъждът продължаваше да вали върху нас. Изведнъж той се наведе леко и ме грабна на ръце. Сандалите ми се изхлузиха сами от краката, цопнаха в близката локва, но никой не ги забеляза… В този миг бях като малко дете, протегнах се и обвих врата му. Не исках да зная къде ме води и защо. Не се страхувах нито от светкавици, нито от гръмотевици, нито от дъжда… Просто му имах доверие. Освен това, въпреки годините, бях сигурна в себе си – дори и в дъжда, все още можех огън да паля в мъжки сърца…
Рая Вид, 04.07.2014
Все още няма коментари