club50plus.bg

    Майка ми, доколкото помня, зачиташе християнските празници в България. Въпреки, че не беше българка! Зачиташе ги. Празнувахме ги. Всичките. Но, не беше вярваща! По-скоро мизерията и беднотията я бяха обезверили. Напълно!

       В детския ми мозък се е запечатил спомен, който никога няма да бъде изтрит от съзнанието ми. През най-върлата зима на 1953/54 година, по Добруджа имаше преспи сняг с три метра височина. Едва иззимувахме. Тогава се разделихме с баща си – той се пресели в отвъдното!

Тогава ... същата зима, от бурята, една вечер... се откърти покрива на къщурката ни и сутринта ние, децата, се събудихме под снежна пелена. Когато мама се върна от свинефермата, в която отиваше на работа, всяка сутрин в два-три часа, за да ни изхрани, и ни видя нас – децата й под снега, тя, милата, щеше да полудее от страх, от мъка и безизходица. Изправи се по средата на двора, и с вдигнати и двете ръце нагоре, към небето, тя, Мама, с всички сили, буквално изрева срещу Бог:

         - Господи! Господ да те убие! Не виждаш ли какво правиш? Ще убиеш децата ми! Не ти ли стига, че взе толкова рано баща им! Какво повече искаш от мене? Пощади децата ми! Нека поне да си ги отгледам! Защо не ме питаш колко ми е трудно? Защо не ме виждаш, че съм останала без сили вече? Какво още искаш от мене? Чии грехове изплащам?  - викаше Мама с всички сили. Викаше! Повтаряше клетвата си към Господ, застрашително размахвайки ръце, с навити до лактите ръкави!  Викаше, милата, от страх да не загубя някое от децата си! Викаше с все сила! Крещеше с глас, пълен с яростна болка. Крещеше! За да стигне гласа й горе, на небето! За да я чуе самият Господ Бог! И сега имам чувството, че тогава, тя, милата ни майка, като разярена тигрица, беше готова и Господ да убие, но да ни запази здрави, да ни защити. На какво ли не са способни Майките, заради децата си?

         Сигурно гласа й се е чувал до другия край на селото ни! Сигурно! Дойдоха съседите. Събраха се почти всички съселяни. Заведоха ни при съседката на топличко. За няколко часа, до надвечер, поправиха покрива. Ние бяхме пак приютени. На топло! Мама се поуспокои. Излезе отново на двора. Тиха и покорна, много примирено Мама се извини на Господ Бог:

         - Прости ми Господи! Бях полудяла от мъка и отчаяние! От страх! Страхувах се за децата си! Не за мене! Какъв е грехът ми? Че последвах бащата на децата си в чужда държава? Затова ли ми го отне? Как да се справя сама? Как? Моля те, Господи, пази ми децата! Помогни ми! Ти можеш! Децата ми са добри! И умни! Помогни им да заемат достойно място в Живота! - никога до този момент не бяхме виждали майка ми така, толкова „полудяла” от страх и мъка. Дни наред нямахме смелостта да я попитаме нещо! Бяхме станали толкова тихи и слушливи, че тя направо беше слисана! Не беше свикнала с толкова, с такова послушание от наша страна. Но ....., то не беше за дълго. Все пак – просто си бяхме ние! Бяхме си същите.

         И след това, никога не съм виждала мама, така разтревожена и подлудяващо объркана. Не че й беше по-леко! Не я видях никога да рони сълзи! Но ..., не я видях и да се усмихва, или да тананика някоя песничка! А съм сигурна че има прекрасен глас! Като силната и добра нейна Душа!  Всичко и всички лежахме на нейните плещи.

         А, Господ Бог,  повярва на мама, за това, че сме добри и умни деца. Помогна на всички! Изучихме се. Всеки пое собствения си път! В Живота! Всеки от нас зае мястото си, определено от Бог, и достойно защитава това място!

Сигурна съм, че Господ Бог не съжалява за помощта си! Към нас! Децата й!

         Всеки от нас има място в сърцето на всеки от нас! Но, най-важно е мястото на Мама! В сърцата на всички нас! Ще ми липсва! Мама! Винаги!