club50plus.bg

Много съм слушала за този манастир! Св. Мина! Дори ми казаха, че Св.Мина е закрилник на Живота ми. Отдавна, от години имам желание да го посетя! Да запаля свещичка!  Да се помоля! По мои си начин. Защото се оказва, че и това не умея като хората да правя!

Изненадах се на желанието на съпруга ми, на утрешния ден т.е. днес да излезем на разходка. Някъде! С колата. Задачата беше аз да предложа сутринта къде да бъде осъществено предложението му! Ето възможност да отидем на Св.Мина! Знаех само посоката. С Юлия, моя колежка от университета и приятелка, живееща в Орландовци, уточнихме – близо до София, в северна посока, на около 15-16 км., след Орландовци и Бенковски, срещу известното „изтрезвително” на МВР,то – в дясна посока, след пречиствателната станция. Не дадох възможност на съпругът ми да откаже ходенето до манастира! Лесно го намерихме. Ден като ден –събота.

Времето беше невероятно хубаво, топло и слънчево. Изненадващо хубаво за началото на Април! На паркинга, сравнително малък, много трудно намерихме место за паркиране на колата. По моста. Зад канала с изтичащата вода от пречиствателната станция, по каменни стъпъла надолу, след кратко ходене пеша, стигнахме портите на манастира! Големи, тежки, обковани с ковано желязо порти. Като на манастир! Отворени манастирски порти, през които се виждаше двора, потънал в зеленина! Двор, впечатляващ с чистотата и подредеността. Манастир – малък по площ, но не и по значение!

Манастира на името на светеца-воин Мина остава в легендите, според които Обрадовският манастир "Св. Мина" е основан през късно-римската епоха. През 11в. на това място е имало голям манастирски комплекс с 40 параклиса, множество манастирски сгради и духовно училище, както и метох на Света гора. През Средновековието манастира е част от Софийската Мала Света Гора – пръстен от манастири около днешната ни столица. Кръстоносните походи и османските нашествия постепенно заличават напълно следите на Светата обител. През 1927г. селяни случайно се натъкват на останки от древния манастир и в периода 1942 — 1945г. Обрадовската обител е възстановена в сегашния си вид. Всяка година на 11 ноември в Обрадовския манастир се чества празник посветен на Свети великомъченик Мина. Мина е бил египтянин, служил в римската войска по времето на императорите Диоклетиан и Максимилиан. Той загинал мъченически за християнската вяра, защото отказал да принесе жертва на езическите идоли.

От външната порта, до Чудотворната икона на Св.Мина се тълпеше народ. Възрастни хора. С бастуни и патерици. Малки деца. Много хора! По алеята водеща до църквата – също! Заехме си мястото на опашката. Чакаме. Както чакат всички дошли хора. Мълчаливо и търпеливо. Говори се тихо. Почти шепнешком. Както подобава на подобни места. От страхопочитание и уважение. Обхвана ме вълнение, чиито тръпки полазиха по цялото ми тяло. Усещам някакво боготворащо чувство на благодарност към такива Свети Люде! Крачка по крачка! Бавно. Търпеливо!

Стигаме до аязмото. Водата е каптирана – тече от чешма, дарение на манастира от радетел на българщината. Много от чакащите, по реда си, вземат в шепата от светената вода и с треперещи пръсти измиват  лицето, очите си. На възрастни. На деца. На родители.

Налях си шишенцето, което носех в себе си, със светена вода! Намокрих си три пъти челото със студената вода с мисълта да се отърва най-после от упоритото главоболие, което нося с години, след автомобилната катастрофа, от която като по чудо останах жива.

Запалих свещ! Голяма! За нас! Запалих по свещ за двете семейства на нашите момичета! Помолих се. Без глас. Да бъдат живи и здрави всички. Ние! Децата ни. Техните деца. И техните бащи. За търпение и обич на възрастните. За успехи и благоденствие на младите. Запалих свещ – за здраве на добър Приятел. За здраве, сили и успехи! За него. И за дъщеричките му. Запалих свещ и за скъпи Хора, които отдавна или не толкова отдавна, не са между нас с думите „Да бъдат в мир с Бога, Душите ви обичани и скъпи Хора”.

Огромна, заемаща цялата стена - Чудодейната Икона на Св. Вел.муч. Мина. Обкована в сребро! От лицето на Иконата ме гледаше Светеца с кротките си очи.

Дясната ми ръка лежеше върху големия кръст в дясната страна на иконата. Сложих лявата си ръка върху ръката на Светеца. Палеца ми опря на единия червен рубин от кръста, който Той държеше. Сребърния пръстен остана под дланта ми и почувствах странна горещина, точно върху линията на Живота ми. Пред затворените ми очи се появи зигзагообразния изкоп на темелите, чиито очертания видях снощи. На сън! Светкавица блесна в мозъка ми! Извиваше се гръмотевична буря! Облаци, черни и намръщени се събираха и затъмняваха небето. Потреперах от страх, предчувствайки нещо невъзвратимо! В миг се намерих на гърба на кон! Без седло. Сиво-Бял кон! Силен и голям. С буйна грива. Прегърнах шията на коня, а той ме понесе нагоре. Към върха на планината. А скалата – почти отвесна. Не може да я изкачи. Копитата му стържеха и се хлъзгаха по скалата. Тръпки на страх ме лазеха. Като че ли Белия кон имаше криле! Полетяхме! Нагоре! Право нагоре! Аз, плътно прилепнала към запотеното тяло на това силно животно. Чувах ударите на сърцето му! Опиянявах се от силата и скоростта с която се движеше. Чувах как силно свисти вятъра в ушите ми.  Страхувах се да погледна настрани и нагоре! А опашката му..., Боже! Изкачи скалата. Бяхме на върха. Наоколо поляни .... не, не са поляни ....., пясъци, в които коня затъваше до колене и не можеше да върви. Не можеше да си поеме въздух от умора. Мислех си „Всеки момент ще падне и няма да можем да продължим”. Не исках да го слушам за нищо на света, защото не исках да му се случи нещо лошо. Слязох! Изгря Слънце! Наоколо стана светло и хубаво. Нямаше и помен от бурята преди минути.

- Ти трябва да си починеш! Благодаря ти! Много! От сърце ти благодаря, че ме спаси от страшната буря! Почини си тука, а аз ще огледам наоколо, от къде да минем след това. Не знам накъде ще пътуваме и къде трябва да стигнем, но ти трябва да си починеш! Трябва и да се подкрепиш, да хапнеш нещо. Сега ще потърся нещо за тебе. – отдалечих се. В далечината се виждаха и зелени поляни. Не, не бяха зелени поляни. Това са мъхове и лишеи по скалите. Те не стават за ядене. Боже, с какво да си нахраня кончето. Трябва да намеря нещо. Продължих да търся. Не далеко видях изкоп. Тесен. Около половин метър. И толкова дълбок.  Но ..., интересна фигура описваше – начупения, зигзагообразния изкоп определяше  формата на манастирски основи. А, в очертаното от изкопа място, растеше такава зелена трева. Бяха нацъфтяли много цветя. Нисички, до земята. Красиво, красиво!  Боже Мили! Каде се намираме? Не сме на Земята! По-близо сме до Небето!  Какво ще правя? Да можех поне за кончето да намеря храна! То ще остане без сили и няма да можем да мръднем от тука.

- Не се тревожи за мене! Нямам нужда от такава храна – не съм разбрала кога ме е настигнало моето конче-спасител!

- Дано само да не ни настигне бурята отново! Както се уморен!

- Това не беше обикновена буря! Това беше потопа на света! Ти си праведен Човек! Изпратиха ме да те спася! Затова те доведох до този връх! И други ще дойдат! Ще чакаш! А аз трябва да тръгвам – каза с тъжен глас Белия кон! – пак ме обхвана страх. Какво ще правя сама на този връх!

- Моля те, ела! Не искам да си тръгваш толкова тъжен – прегърнах главата на Белия Кон. Вдигнах буйната грива падаща и закриваща очите му. И видях едно голямо черно око, което ме геледаше с много топлота. В миг това голямо черно око стана толкова голямо, че закри цялото Слънце. Черно, блестящо око. Черно бездънно око. Като бездна в която мислех, че ще пропадна и .... няма да мога да изляза никога повече. Обходих цялото око с ръка. И се успокоих – повърхността на черното, огромно око беше изпъкнало и това ще ме спаси. Няма да ми разреши да потъна. Слава Богу!

- Пусни гривата над очите ми! Моля те! Иначе ще ослепея и няма да мога да те виждам! -  отново видях слънцето да грее. Отново стана светло и хубаво!

Усетих нечия ръка да стиска  рамото ми и  да ме дърпа леко настрани, наляво.

Върнах се! В себе си!  Съпругът ми! И всички зад мен. Чакаха!

Всеки искаше да измоли закрила от Светеца.