club50plus.bg

              Селото е далече, зад баира. Отсам е черешовата градина. Трябва да се мине през ливадите, после по мостчето над малката рекичка, да сe прекоси една широка поляна и тогава се стига до градината.

               Мария  го върви този път всеки ден. Сутрин и вечер. Отчетничка е в градината. Понякога минава да я вземе от къщи с двуколката или с мотора отговорникът. Той е неин чичо, брат на баща й. Чуква с дръжката на камшика по оградата и Мария изскача от стаята.

             -Хайде, че слънцето отиде – бърза той. Едва изчаква Мария да се настани на седалката на двуколката и подгонва коня.

                Мария обляга на дъската гръб, а очите й се опитват да обхванат цялото поле. Добре й е да се вози на двуколката. Душата й се отпуща, приятно й е вятърът като гали косата й. Слънцето се надига насреща, лъчите му се плетат в гривата на коня, мирише на прясна трева и на влага... Случва се Мария и пеш да върви това разстояние през поляните – когато чичо й е на някакво съвещание в Центъра. Понякога той ходи  до Комбината или до Борсата, където предават черешите. А на Мария работата й е все в градината, на кантара: пуща товарителници, издава фактури … Отвсякъде идват да купуват череши – с камиони, с коли, с магарешки каручки, натоварени с щайги и кошници. Мария тегли пълните щайги, пише фактури. Но хората не гледат черешите, гледат Мария. Много е хубава – с  тая нейна коса, като облак на раменете й, с бялото лице… Жените я наричат Грешната Мария. Не затова, че е  хубава, а защото много мъже я гледат. И защото е разведена.

                Най-често идва един военен, от тия, дето пристигат на учение под баира. Жените го виждат всяка сутрин: висок, с почерняло от вятъра лице. Спира мотоциклета си на пътя, оправя униформата и тръгва към кантара. Мария се прави, че не го забелязва,  мести насам-натам мярката и когато това й омръзне, вдига очи и стрелва гневно с поглед. Мъжът усеща тоя поглед, но не си тръгва, стои още малко, опрян на черешата, под която е кантарът, после се обръща и все тъй мълчаливо запалва мотоциклета. В ръмженето на мотора се долавя някаква закана, бързото форсиране подплашва жените, излезли на пътя, и вятърът надува куртката на гърба му.

                И агрономът на кооперацията  идва с джипа. Влиза след  Мария в колибата, въздиша и я гали по ръката. Мария и него едва изтрайва, прави се, че нищо не забелязва, говори му само за черешите и за работата.

                - Поприкривай се малко – съветват я жените и сочат горното копче на блузата й.

                - Който не иска, да не гледа – тръсва глава Мария и още повече разтваря блузата си. – Няма да се забулвам, я.

                Жените клатят недоволно глави и отминават под дърветата. Те са петнайсетина жени, стари, с набръчкани лица и загрубели ръце. Видели са много, патили са много, плашат се за Мария. А тя не се плаши от нищо, затова не закопчава блузата си, само я е яд на мъжете. Кокорчовци такива! Особено я ядосва оня - дебеланкото, снабдителят от завода. Пристига с пикапа си, целият издут от пари: в задния джоб на панталона, във вътрешния на сакото, надиплени все двайсетачки. Вади ги и шепне:

- С пари ще те покрия цялата, само ми ела , Маре, Маренце… Гълъбче!...

                 - Махай се с парите си! – гневи се и на него Мария. – притрябвали са ми твоите пари.

Но оня пак настоява. И пак предлага пари.

- Ще те махна от градината. Събираш ги разни… - кори я чичо й, отговорникът.

- Да не идват, не съм ги канила.

                    А мъжете продължават да идват. От близките села, от града… Чули, че тука  продават хубави череши. Но изобщо не поглежда черешите, очите им са все в Мария.

                     Вечер жените си тръгват за селото. Тръгва си и Мария. Тогава от сянката на храста, който е до колибата, се надига Поета. Жените са го кръстили така, защото все пише в една тетрадка. Става и тръгва подир Мария, като с една ръка тика колелото си. Мария се сърди и на него: какво се е лепнал подире й, да си върви с това колело,  откъдето е дошъл.

                Никой не знае откъде е дошъл Поета. Той е слаб - комар, както го наричат жените - с тясно лице и права, светла коса. Ходи облечен със сив панталон и бяла риза. Дойде сутрин, спре колелото си до колибата и седне в сянката на храста насреща. Стои и пише нещо. От време на време ще вдигне глава и ще погледне Мария с едни такива унесени очи. Понякога Мария усеща, че се смущава от погледа му, ръцете й започват да треперят като мести кантара, греши в килограмите и всички разбират това.

                Вечер Поета върви до нея и мълчи. И очите му са пак такива унесени. Не е като снабдителят да й предлага пари, нито в крачката му има гняв и закана, като на военния… Вечер полето е красиво, из ливадите свирят щурци, мирише на трева. И лицето на Поета изглежда сякаш по-красиво.  Понякога на Мария й се иска да спре и да го попита какво пише в тетрадката си. Но се срамува от жените.

Веднъж обаче Поета сам й прочете всичко. Жените бяха отминали напред, вървяха двамата един до друг, заслушани в свиркането на щурците. Слънцето се къпеше в златото на залеза си, прелитаха птици. От север подухваше лек ветрец и рошеше дългата коса на Поета; ръкавите на бялата му риза приличаха на криле на птица.

 Изведнъж Поета се спря и вдигна лице към нея:

              -Хубава си! Като лятна нощ си хубава… Така съм написал и в стихотворението си. Искаш ли да ти го прочета?

               Мария поиска да се изсмее, но нещо сякаш спря смеха й. Никой досега не беше й казвал така.  Погледна Поета, лицето му беше прибледняло. Гледаше я пак с оня унесен поглед, вятърът продължаваше  да развява косата му. Докосна с ръка рамото й и продължи:

            - Никой не знае колко си хубава. Ти си като това поле тук, виж колко е красиво…

Мария го слушаше объркана. Първата й мисъл беше, че е луд. Още като го видя първия път с колелото, реши, че не е като другите мъже. В погледа му имаше нещо, което я объркваше, изпълваше я със смут. Жените отначало също  погълчаха срещу него: какво се е разписал такъв, хората се убиват от работа, а той!... Но и на тях нещо им пречеше да се разсърдят и да го нахокат като другите.

Поета седна до нея на земята и зачете. Стиховете бяха като думите му. Мария усещаше написаното, както усещаше вятъра и аромата на тревата около себе си. За първи път като че ли почувства света наоколо. Вечер все бързаше да се прибере, изнервена и ядосана от себе си и от другите; погледът й се плъзгаше над хълмовете и ливадите, без в него да остане нещо. Сега видя слънцето и залеза, птиците, които търсеха гнездата си… Видя цялото поле.

           Поета четеше, а тя си представяше, че пътува нанякъде, към друго едно такова поле, пак пролетно и зелено. Топъл вятър тичаше през него, коне препускаха и пак имаше птици, които търсеха гнездата си… После пък кой знае защо си спомни как късно една вечер се връщаха с майка й от лозето: луната тъкмо изгряваше, зачервена и огромна като пита хляб, във въздуха миришеше на топла прах, на шира и препечена царевица… И много други неща си представяше, все така прекрасни.

Лицето на Поета сякаш бе озарено, гласът му звучеше меко и красиво. Мария слушаше и й се струваше, че винаги е стояла така, сред това поле и че наистина е като него. И като тая вечер, дето пълзи над ливадите и пълни небето със звезди.

И че Поета винаги е бил в живота й.