club50plus.bg

Това се случи много отдавна - може би преди 83 години, когато бях на шест.Сестра ми, Каменка, беше три години по-голяма и учеше в първи или втори клас. Възрастта й даваше право да се подиграе с мен или нещо друго от този род.

Ние, по-малките, износвахме дрехите на по-големите братя и сестри, докато станат за хвърляне.  Същият ден, за който ще ви разкажа, бях облечен в балтончето на кака си Каменка. Тя вече беше пораснала, а балтончето - точно за мен. Дали съм се зарадвал или не, не помня, но не мога да забравя онова, което се случи след това.

Януарските зими тогава бяха страховити. Вдигаха се Сибрски, Оймяконски отрицателни температури, които стигаха до 60 градуса под нулата. Снегът скриптеше под цървулите, река Цибрица /барата/ замръзваше от единия до другия бряг. През прозрачния дебел лед се виждаха малките рибки-пизгръчи. Плъховете, излезли навън от кривалищата си и оказали се на зимната пътека, умираха. Несависимо от това, и големи, и малки деца отивахме със самоделни кънки от винкел, тънка тояга с остър гвоздей на единия край, щека и се пързаляхме донасита.  Често пъти ушите, носа и ръцете ставаха жертва на големите студове.

Гъските и патиците се чувстваха абсолютно комфортно при еднометровия сняг и ниските температури. Те са толкова щастливи като през горещините в реката. Може би затова майка ми обичаше гъските, че те имаха два рая: единият - двора, другият - реката. И беше влюбена в тях, като че ли, ако ги няма, ще настъпи планетарен апокалипсис.

В тези дни на адски студ аз тръгнах към работилницата на баща ми. Той имаше конатрукторски талант и все ще направи нещо забележително, което ще ни помага в работата.

Вървя си аз спокойно, а под мене сухият сняг скръц, скръц, скръц. Като модерни скърцащи обувки на краката на млад и красив мъж, обявяващи на случайните минувачи: "Вижте ме кой съм аз!" Студът не ме плашеше. Балтончето с вдигната нагоре яка е обгърнало цялото ми тяло. Краката обути в навуща. Явно, правел съм си сметка да се въргалям в дебелия сняг, да се правя на Дядо Мраз, да бъда интересен.

Не стана така. Гъските - цяло стадо - около 30 на брой ме посрещнаха със страшен съсък /тревожен предупредителен звук/ и, когато им дадох гръб, няколко от тях ме задърпаха назад с исполинска сила. Поне такова беше моето усещане. Баща ми, чул писъка,  дотича с бързи крачки и прогони атакуващите ме гъски. 

Сестра ми, Каменка, не закъсня да осмее "храбреца" с една песен, научена в училище с горе-долу следното съдържание: "Юнак за бой се стяга, но ранен се връща; гъските, гъските гащите му прекроиха". Ха-ха-ха...

Да, на юнак и рана!

Следва продължение.