Младеят мъж наблюдаваше движещото се по поляната момиче. Забелязал бе колата, която идваше по пътя между хълмовете, после видя как тя спря до скалите. От нея слезе момичето и оглеждайки се, тръгна към реката. Направи няколко крачки по брега, после се насочи към поляната. Приличаше на огромна пеперуда с шарената си поличка и пъстреещия шал на раменете.
Младежът беше седнал в тревата. Момичет уплашено вдигна ръка към гърдите си, като доближи до него.
- Забелязох, като слязохте от колата... – каза младежът.
Момичето все още изглеждаше уплашено. Повъртя се на поляната, продължавайки да се оглежда, после посочи с ръка към скалите:
-Тази канара, жълтата, която прилича на изправен кон... – и се извърна колебливо. – Едно дърво също трябва да има, много високо дърво...
- Какво дърво? Нещо търсите ли? – Младият мъж се надигна . – За първи път виждам колата ви...
- Минавам оттук...
- Как се казваш? – подаде ръка младежът . – Аз съм Милен.
- Ферузе – момичето леко се смути, като произнасяше името си.
Милен също хвърли поглед към скалите, после учудено се взря в момичето:
- Тук, на поляната... спомням си, имаше дънер. Гръмотевица паднала върху дъба... После дънерът изгни и тревата скри всичко.
Момичето се загледа към реката.
- Много пъти ми се е искало – промълви то. – Мислех си, че няма да мога...
- Какво?...
-Да намеря мястото... – Ферузе като че ли се колебаеше да продължи. Отмести къдриците от челото си, дръпна и шала от раменете си, сякаш й пречеше и потърси къде да го остави в тревата.
За миг настъпи мълчаие. Чуваше се само как в далечината пеят птици и вятърът шумолеше в тревата. В небето мина самолет и остави дълга бяла диря след себе си. Милен вдигна глава към синеещия простор. Ферузе стоеше неподвижно, но се усещаше вълнението, изписано по лицето й. Погледът й отново се насочваше ту към скалите, ту към реката. И още по-нататък, където пътят изчезваше между хълмовете...
- Истина е било – каза сякаш на себе си момичето.
Мъжът изненадано пресви очи:
- Кое?
Ферузе отново се огледа, направи крачка в тревата и седна.
– На това място, край реката... имало катун – каза тя, докато придърпваше полата над коленете си. Отдавна... - Помълча малко, поглеждайки към върбите, сякаш търсеше да види нещо и продължи: - Мъжете режели ракита и правели кошници, а жените ходели из селата да ги продават...
- Аз също съм виждал катуни да спират тука. Идвахме децата от селото да гледаме как мъжете разпалват огън на поляната и жените като носят вода от реката... Сега вече никой не спира тука. А и селото... кой търси да купи кошници?
Ферузе наведе очи. И сякаш се заслуша в нещо. Откъсна едно цветче от детелина и го задържа в ръцете си. После изведнъж тръсна глава:
- Моята баба ми е разказвала. Тя... – момичето като че ли се смути, смачка цветчето. После разтвори дланта си и посочи: - Може би на тази поляна или на оня бряг, където са върбите... тук някъде е стоял катунът. Всички заедно били: баба, братята й, сестрите й, старите... Преди да умре ми разказа, аз съм най-малката й внучка.
Момичето този път дълго остана мълчаливо. Пак се чуваха птиците да пеят, откъм върбите долиташе ромонът на реката. Във въздуха прелитаха пеперуди, виждаха се пчели да кацат от цвят на цвят. Вятърът дебнеше между тревите, от време на време се събуждаше и над поляната се надигаха вълни от зелено. Слънцето грееше радостно.
Няколко щъркела се завъртяха в небето и се спуснаха към върбите. После ято диви гълъби се понесе във висинето.
- Баба била на седемнадесет години. Казваше се Зарие... Обичала да пее, запомнила съм много песни от нея... Красива била, ама и много щура. Скитала между хълмовете, катерела се по скалите; ходела да бере шипки, гъби... Обикаляла по брега, а когато нямало никой наоколо, събличала фустата си и нагазвала във водата. Миела косата си, къпела се в реката...
Един ден забелязала някакъв мъж да седи на брега. Пред него имало опънато на рамка бяло платно. Загледала се в мъжа: бил млад, с дълга руса коса. Зарието се смутила, искала да избяга, да се скрие между върбите, но не можела да откъсне очи от мъжа. Била като омагьосана: надничала зад клоните - боса, с разчорлена от вятъра коса. Блузата й била разкопчана, фустата – раздърпана от шипките... Сетила се да се позагърне, прибрала косата си, но не можела да отмести погледа си от мъжа. Гледала как ръката му се движи над платното и тялото му ту се накланяло напред, ту се изправяло. Погледът му бил насочен към хълма...
Мъжът вдигнал очи към върбите и я видял. Помахал й с ръка да приближи и я попитал от катуна ли е? Тя направила няколко крачки и все така била – като замаяна. Видяла, че на платното има нарисувани цветя и птици. Мъжът я поканил да седне – посочил й дънера на една върба, и се загледал в лицето й. Усмихвал се, но и неговият погледът изглеждал унесен...
Казал, че иска да я нарисува. Закичил в косата й едно цвете и сложил ново платно пред себе си. Поръчал й да стои мирна, да не шава много. Но на нея скоро й омръзнало да седи на едно място, започнала да се върти, да дърпа клончетата от върбата, надвиснали над главата й. А и вятър се появил отнякъде, разрошил още повече косата й, повдигнал краищата на фустата й. Мъжът се усмихнал отново и продължил да я рисува.
Изправил гръб и вдигнал глава от платното, чак когато слънцето проточило лъчите си ниско над тревите. Зарието нямала търпение да погледне как той я изписал. Не повярвала сякаш, че лицето на рисунката е нейното. Имала едно огледалце, което най-големият от братята й купил от някакъв панаир и се оглеждала в него, но не можела добре да се види. Навеждала се и над изворчетата, като ходела из гората да бере гъби... Но така, както била нарисувана, много й харесало.
На другия ден тя и художникът пак се срещнали край реката. И отново той поискал да я рисува. Зарие била пременена с най - новата си фуста, в косата й имало синци... Наконтила се, сякаш на панаир ще ходи: всичките си гривни сложила на ръцете, герданът от шарени мъниста... Този път художникът нагласил венче от синчец на главата й. Тя отново не повярвала, че това лице на рисунката е нейното, гледала учудено пак образа си, когато художникът спрял да рисува.... Така дни наред – Зарието заставала ту до някоя върба, ту сред скалите и художникът опъвал платното. В катуна забелязали, че момичето се гизди много – облича най-новите си поли и блузи, като ходи край реката. И все разресва косата си с кокаления гребен... Никой – нито майка й, нито баща й или братята й не се досещали защо тя все край скалите се върти и тича по брега. Понякога я виждали да стои под голямото дърво насред поляната, опряна на ствола му, сякаш чака някого. А когато я питали защо стои там, отвръщала, че слуша птиците в клоните му как чуруликат.
Но братята й решили да я проследят – много шавала Зарието насам-натам. Все се конти и оглежда!... Понякога сякаш не чува какво й се говори, акълът й над баирите все едно се носи. Очите й – ту занесени, ту се смеят... Майка й се разкрещяла, че ще разсипе фустата си, като се завира из върбалаците... Тръгнали братята подир момичето и видели като се среща с художника. Той седял до една върба на брега - Зарието се затичала по пътеката към него. Видели братята също как той се изправил и я посрещнал: вятърът развял дългата му руса коса, слънцето светело в лицето му... В широките си бели дрехи изглеждал така, сякаш от някакъв от друг свят е дошъл.
Братята настръхнали, разгълчали се – вдигнала се страшна олелия. Затичали към брега и за малко да хвърлят непознатия в реката. Най-големият от братята хванал Зарието за ръката и започнал да й се кара и да я пита направил ли й е тоя нещо? Тя отвърнала, че нищо лошо не й е сторил, само искал тя да седи на някое място и той да я гледа. Посочила опънатото платно и казала, че на него я изобразява цялата. Лицето й, шарките на полата...
Братята отново се разгълчали и заповядали на Зарието да тръгва с тях. А мъжът, казали те, нека да стои тука и да си изписва каквото иска на платното. Ако е за бои и за шарене - има вретена и хурки, дето жените по селата ги търсят. То е работа за работене!... Няма да позволят на Зарието да се шляе край реката и тоя да я гледа!
Тръгнала Зарието разплакана към катуна. Там отново пак гълчава, гюролотия. Старият, бащата й, се заканил, че ще я върже за каруцата и няма да я пусне да мръдне оттам. Надпреварвали се и жените от катуна да я корят, че си слага герданите и си плете в косата най-лъскавите синци, че си боядисва ноктите и маже лицето си с белило заради някой, който никой не го знае какъв е, що е. Момче за нея ще се намери - само да дойде време катунът да тръгне на път. Колко пътищата има да извървяват още! Такава е тяхната, циганска орисия - да вървят все. Бог така е отредил. И късмета си всеки ще намери!...
Не чакал старият циганин, бащата, да дойде времето за тръгване, наредил да се слагат чергилата и да се впрягат каруците. Каквото е свършено, свършено! Потеглил катунът на път.
Колко сълзи е изронила Зарието! Как жално поглеждала тя към върбите и скалите, докато каруците отминавали, как искала да зърне широката поляна и дървото сред нея. С хълмовете и с реката се прощавала, с брега, по който тичала... Струвало й се, че художникът стои на брега и й маха с ръка. Била готова да скочи от каруцата и да хукне към него.
Катунът не спирал, отивал все по-надалече. По непознати пътища се движели каруците, покрай гори и хълмове, през мочурища и камънаци...
Идвало е време за почивка; огън е трябвало да се запали на някоя поляна, конете да се напасат. Някое дръвче за хурка да се отреже, а и ракита, ако има някъде, да не се отмине. Съдове за калайдисване да се съберат, обикаляйки от село на село... И така – през планината, после в ниското и пак нагоре. Докато времето не застудяло. Запушило отново огнището в колибата.
... Намерили мъж на Зарието. Доста пари вземал баща й за нея, защото била красива и работна. Нали такъв е законът при циганите – за момата да се плаща. Никой не я питал тя обича ли го, не го ли обича тоя момък. Нали и той е от техните!
- Не беше лош човек дядо ми – усмихна се Ферузе. – Помня го все в ковачницата... А Зарието - седем деца, едно след друго ги е раждала. И цяла купчина внуци... Спомням си я - изправена сред всички. Каквото и да се случи, каквато и гюролотия да има наоколо, тя ще се засмее...
Ферузе дълго остана мълчалива.
- Имаше в един сандък нейни неща – продължи момичето. - Не даваше на никого да бърка в тоя сандък. Понякога позволяваше на нас, децата, да надникваме. Виждала съм една фуста – на сини и розови шарки. И един гердан... Веднъж посегнах да взема фустата – да я облека, и между гънките й падна едно изсъхнало цвете. Баба бързо го вдигна и го сложи в пазвата си...
Момичето погали с ръка тревата около себе си.
- Отиде си една пролет от тоя свят Зарието. Всичко беше потънало в зеленина... Поиска да й облечем тая фуста, шарената и да й сложим гердана. Каза, че и на оня свят иска да е красива... Представях си я как е тичала по поляните, като е била млада и вятърът развявал косата й. Как се е навеждала над водата, за да зърне лицето си...
Ферузе изправи глава и въздъхна. Откъсна пак някакво цветче и го задържа в ръцете си. После отново се загледа във върбите.
- Колко пъти ми се е искало да видя и реката, и скалите. Все си мислех как ще се кача някой ден на колата...
Младият мъж също вдигна глава. Погледна момичето, сякаш искаше да каже нещо. После рязко стана от мястото си.
- Ела – хвана той Ферузе за ръката. – Ще ти покажа нещо.
Тя учудено го погледна.
- Не се страхувай – усмихна се той.- Трябва да видиш това... Истина е, че пътищата понякога се пресичат... - Не знаеше сякаш какво друго да каже и продължаваше да държи момичето за ръката.
Ферузе тръгна след него. Минаха през поляната, после се насочиха към реката.
- По-нататък има мостче – посочи Милен.- А насреща е селото. Къщите се виждат, като се стигне до ония брястове.
Ферузе не преставаше да се оглежда.
- Наистина не вярвах – каза тя, - но като видях скалите... И поляните наоколо.
Мъжът забързано крачеше и тя едва успяваше да го настигне. Вдигаше очи от време на време и се вглеждаше в лицето му. Имаше високо чело и светла коса, очите му бяха сини и пълни със светлина. Струваше й се, че и преди е виждала това лице или може би в представите й е съществувал образът му.
Срамуваше се сякаш от себе си, че така упорито гледа мъжа, но любопитството й надделяваше и все по-често вдигаше очи към лицето му. Той още повече усили крачката си. Ферузе почти се задъхваше, газейки из тревите. Показа се мостчето и мъжът й подаде ръка.
- Внимателно, защото перилата са слаби - каза той. - Мостът отдавна е строен...
Ферузе страхливо пристъпваше по люлеещите се греди, а Милен продължаваше да я държи за ръката и да я успокоява. Обясняваше като деца как са се хвърляли от моста в реката или са си правили салове от саз и са плавали с тях.
Появиха се след това още поляни и накрая покривите на къщите. Селото се бе свило в дола, а нагоре отново се издигаше редица от хълмове. Някакъв старец пасеше стадо от десетина кози на една от поляните - като видя Ферузе и младежът, махна с ръка и се усмихна. По пътя се зададе магарешка каручка, натоварена със сено – мъжът, който крачеше отпред, също вдигна ръка за поздрав.
- В селото вече почти няма хора – каза Милен, – останали са само старци. Но повечето от къщите са запазени, строени са от камък.
Повървяха още малко и мъжът се обърна към момичето:
- Ти къде живееш? Казваш, че за първи път минаваш оттук.
- Не живея в катун – усмихна се момичето, – имаме къща в града... Баща ми прави много красиви неща от метал и ги продава. Някои от украшенията приличат на цветя, други наподобяват животни... – Помълча малко и продължи: - Много от роднините ни заминаха в чужбина. Единият от братята ми също живее далече...
- А ти? – погледна я Милен. – Не искаш ли да заминеш?
- Не... Завърших социология, харесва ми това, което работя. А ти с какво се занимаваш?
- И аз правя красиви неща, дизайнер съм...Идвам си често на село: обичам да се разхождам по поляните, да лежа в тревата и да гледам облаците и птиците като летят ... – отвърна той.
- И аз обичам да гледам птиците – каза Ферузе. – Понякога спирам колата, като пътувам.
Пътят се спусна към едно дълбоко дере, цялото обрасло с тръстика. Милен отново предупреди момичето да стъпва внимателно, за да не се подхлъзне по влажната трева. И започна да оглежда къде е най - удобно да се прескочи към другия бряг, така че Ферузе да не намокри обувките си.
Показаха се първите къщи на селото. Някои от тях изглеждаха необитаеми сред тревясалите дворове, другаде зад оградите се виждаха цветя и лехи със зеленчуци. Милен крачеше бързо по улицата и момичето почти се задъхваше, но го следваше. След няколко пресечки той спря пред висока, почерняла от времето, дървена порта. Отвори малката вратичка и влязоха в широк, потънал в зеленина двор. Сред клоните на джанките в долния край се виждаше широката стряха на старовремска къща. Плочеста пътека водеше към каменните стъпала.
- Прадядо ми е строил къщата – обясни Милен. – Основите са от камък, затова още се държи. Стряхата само на някои места е изгнила и покривът се е слегнал.
Изкачиха се по стъпалата на верандата и Милен бутна вратата на една от стаите.
- Ето тука – каза той и леко побутна момичето по рамото.
В първия момент Ферузе нищо сякаш не забелязваше, в стаята беше полутъмно от надвисналите сенки на овощките през прозореца. После очите й започнаха да свикват и погледът й се насочи към една картина на стената. Картина с маслени бои, на която се виждаше млада жена с красиво лице и гарвановочерна коса. Толкова много блясък имаше в очите на жената, сякаш беше истинска. И устните й всеки момент като че ли щяха да се разтворят в усмивка. Грееше цветето в косата й, блестяха шарките по дрехите й. На шията й имаше гердан от мъниста...
- Тази картина я е рисувал дядо ми. Починал млад - гърдите му били слаби, трудно дишал... Рисувал повечето пейзажи, но и портрети правел. Някои от картините си продавал, други подарявал... Но с този портрет не искал да се раздели за нищо на света. „Циганката” – така я знаем тази картина. И дядо ми така я наричал... Преди да умре, поискал да я сложат на тази стена, срещу леглото, на което лежал. И тука си стои, вече толкова време.
Милен млъкна и погледна момичето. Лицето на Ферузе беше прибледняло.
- Зарието... - каза тя. - Никога не съм мислила, че... Това е тя, така както съм си я представяла, когато ми разказваше... И сега като че ли я виждам, застанала на брега или стои опряна на дървото сред поляната...
- Ако искаш, мога да ти я подаря – посочи Милен картината.
- Не – каза момичето. – Нека остане тук, в тази къща, където може би духът на твоя дядо понякога се връща.
След по-малко от час двамата отново вървяха през поляните. Ферузе с нови очи сякаш оглеждаше всичко. Милен след всяка стъпка се навеждаше, като че ли търсеше нещо в тревата.
-Тук някъде мисля, че беше дънера на онова дърво, дето е изгоряло... – каза той, когато наближиха скалите.
След няколко крачки радостно извика:
- Ето ... намерих мястото. Личи сякаш къде са били корените. Но виж... – разпери ръце, като че искаше да прегърне нещо, което беше забелязал в тревата – малко дъбче. Израстнало е на мястото на големия дъб.
Ферузе се наведе, после подви колене и помилва листенцата на фиданката, която едва подаваше върха си над тревите.
... Колата отново се движеше по пътя между хълмовете. Милен бе застанал до скалите и гледаше как вятърът гони облаците по небето и си играе с клоните на върбите.
Славка Лукипудис написа:
Преди повече от 10 години
Чудесен разказ!
Любовта никога не изчезва!
Поздравления!
Valentina Psaltirova написа:
Преди повече от 10 години
Когато дойде любовта, не пита циганка ли е или българка.