club50plus.bg

     За да можеш истински да обичаш,е необходимо да си истински свободен. Свободен от предразсъдъци и недомислени задължения,които пак са си вид предразсъдъци.  Свободен от страхове - самоналожени и наложени. Свободен от хорско мнение и хорско одобрение.
    Свободен от материална зависимост,която в днешно време е най-трудно постижимата свобода. Докарали сме се до там,че тази свобода е невъзможна дори. Защото сме бедни,материално бедни,а тези които са натрупали материя,пък си носят бедняшкия манталитет,изграждан с поколения наред. За да сме свободни от материални зависимости,трябва да имаме достатъчно натрупана материя,за да изживяваме свободата си,независимо от нея. Парадоксално. Но то пък какво ли не е парадокс?
    Да обичаш истински. Не е ли това съкровен стремеж на всяко човешко същество,в различна степен осъзнат от всеки от нас? Има го. У всеки човек. У всеки! Да можеш да обичаш така,а отсреща да приемат обичта ти с благодарност.
    Ама свободата… свободата нужна ни за да я имаме тази обич. Къде е тя? Загубили сме я някъде по пътя на нашите стремежи,на нашите амбиции и желания. И когато изведнъж осъзнаем,че свободата,всъщност,я няма,търсим причината извън нас. Търсим я,но не постигаме удовлетворителен резултат,защото тя не е там,тя не е извън нас. По това време някъде,осъзнаваме,че сме забравили и да обичаме. Да,забравили сме! Неизбежно е.
    Изходът е индивидуален за всеки,изборът също. Но не у всеки има достатъчно воля да се бори за свободата и любовта си. Би могъл да изтъкне множество причини,за да не го прави. Естествено,различни сме,и така ще бъде. 
    Дали пък спасението не е в изкуството? Там,където забравяме себе си и се пренасяме в друго измерение. Не е случайно,все пак,че хората,отворени към изкуството,към която и да е от формите му,са способни да обичат и да се радват на даровете на обичта.
    Затова,мисля си,всяка уважаваща себе си държавна организация,подпомага и подкрепя по всички възможни начини развитието на изкуството сред народа си. Всеки политик с държавническо съзнание е призван да мисли в тази насока. И не само да мисли,ами да го измисли и да действа.
    Защото,както казва Ивайло Диманов в едно интервю - „ако не беше изкуството,бих се разпаднал на атоми в кварталната кръчма”. А представете си колко хора го правят това разпадане там или около домашната софра. Кварталната кръчма,все пак,е някакво социализиране,а ние даже и това забравихме. Камо ли да се обичаме!
    Пък свободата...дори не знаем как се борави с нея. Страхуваме се от нея,защото тя е отговорност и действие,тя не предполага пасивност и отлагане.
    И така,най-съкровеният ни стремеж,този да обичаме,се превръща в завист,злоба и агресия. И трупаме материя,повлияни от тъпите реклами в телевизора,надявайки се тя да ни донесе удовлетворението,уюта и сигурността,от които толкова много се нуждаем. Само че тези неща,без наличието на обич са недостижими,в истинският им смисъл.
    Не съм против материалните благини,но нека се стараем да влагаме и разум в стремежа си да ги имаме.
    Защото все още е в сила поговорката,че „не всичко се купува с пари”. Или вече не е така?!?
    Баш любовта не е задължително да е катексирана върху един единствен човек,както неволно ни идва наум,когато говорим за любов. Тя предполага проявата и към всички. Разбира се не в еднаква степен към всеки,но любов. Към всяко живо същество,че и към неживите предмети. Любов! Пречистваща, облагородяваща и оздравяваща.
    Има една много сигурна индикация: - колкото по-малко искаш да притежаваш това,което обичаш,толкова по-истински го обичаш,т.е. толкова по-пречистваща и благотворна е любовта ти.
    Истината,която Иисус проповядва се състои в това-да обичаме. Това е Пътят ,и Истината,и Животът.
                                                                                                              Амин!