club50plus.bg

Спирам пред старата порта.
Зад нея е двора.
В очите ми – два океана.
Само миг и ще видя стобора
с чимшира пред него останал.
И лозите с години нерязани,
чакащи тате.
и всичко, с рани белязано,
някак различно, а всъщност познато.
Заяжда в бравата ключът,
пантите скърцат, ръждясали.
Тишината подгонва разлаяно куче.
Събудени звуци в хор му пригласят.
Прилив набъбнал ме дави
в запустялото царство щом влизам.
Няма, няма нищо забравено -
ето ме , боса, филия със сладко облизвам
и тичам по пътеката мека,
а къпина за полата ме дърпа.
Внезапно се сепвам-
къпината в този момент ме задържа.
Още няколко стъпки,
геранът самотен, крушата крива,
спирам, изтръпвам.
Най-бялото, бяло в миг ме залива-
от вишната, сякаш икона с ореол от цвят и пчели.
И мама е там и се моли.
Докосвам най-белите, бели коси.
Треперя. Защо ли?
А пчелите над нас, безброй и прелюбопитни,
аз ли мама или тя мене в момента крепи,
жужат в надпревара – вишната питат.
В отговор,
тя заронва върху ни цветни сълзи.