club50plus.bg

Когато остарея, искам да бъда добра и мила старица

Искам да правя сладки за внуците си, за да черпя с тях всички деца наоколо. Искам детския смях да ме кара да се смея и да ми харесват игрите и забавленията на малчуганите от квартала. Искам го, защото имам усещането, че се води някаква странна война по местодомуване – ротата на бабите и дядовците и ротата на съседските деца. Война, чиято крайна цел не е много ясна.

Децата искат да играят и това е напълно нормално. А игрите са свързани със смях, викове, закачки. Някак не ми се връзва понятието „игра" с понятието "тишина".

Винаги обаче ще се намери някой възрастен който на всяка цена държи да му е тихо, и то ако може точно когато децата излязат да играят.
Имам чувството, че старците стоят зад пердето на прозореца и щом зърнат „тайфата" пред блока, тутакси се материализират на пейката отвън. В очите им ясно се чете желанието за кавга, което е прикрито зад дежурни реплики от сорта на „те не пазят чисто", "съсипват тревата", „вдигат много шум" и прочее все неща, свързани с опазването на околната и социалната среда в квартала.

„Войната" не е от вчера

Още си спомням случай от детството, който и до днес ме кара да настръхвам. С моя приятелка бяхме намерили цветни тебешири. По онова време те не се намираха лесно и ние бяхме много горди. Решихме да ги оползотворим, като оцветим улеите между камъните на фасадата на кооперацията. (Нещо като днешните графити, само че в мноого по-лежерен вариант.)

Розовите и светло сини линии чудесно си паснаха със студения и скучен камък. Но... бабата от първия етаж не мислеше така. Тя първо се развика, че рушим социалистическата собственост. Гледахме я неразбиращо, даже аз се опитах да я убедя, че така фасадата е по-красива.

Защо ли ми трябваше? Последваха излияния за това как ни възпитават майките и бащите ни, какви са родителите на приятелката ми, които живееха в тази сграда, и как светът не върви на добре. След което бяхме обявени за „хулиганки" и ни беше забранено да играем около кооперацията.

Ако си мислите, че нещата спряхя дотук, не е така. Бабата ни заповяда да не мърдаме от местата си. След 5 минути излезе с кофа и два мръсни парцала и заповяда – „Докато не измиете цялата стена, няма да си тръгвате! А на твоята майка още довечера ще кажа какво прави дъщеря и, да знаеш!" – размаханият пръст беше персонално насочен към приятелката ми.

Още са живи в паметта ми унижението и ядът, които изпитах тогава.
По ръката ми се стичаше кална струйка, смесена с розов тебеширен прах, а очите ми бяха пълни със сълзи, че трябва да изтрия нещо толкова хубаво, за което доста се бяхме постарали. При това с такъв мръсен и кален парцал.

Още следващият дъжд щеше да отмие тебешира от стената, но бабата така и не ни достави удоволствието да се порадваме на „произведението си" няколко дни.

Съвременият вариант

не е много по-различен. В съседния вход живее старец, който непрекъснато размахва бастуна си към притичващите деца. Те го наричат „сърдитото старче", а той се опитва да се скара с всяко от тях – много тичали, много викали, от всичко по много. Те отдавна не обръщат внимание на абсурдните му реплики, но онзи ден имах честта лично да вляза в комуникация с него.

„Това твойто ли е?" – бастунът сочеше към дъщеря ми. "Мойто е" – казах и понечих да продължа пътя си. „Ти знаеш ли колко много боклук правят тука и не си го чистят. А и много добре ги възпитавате, да отговарят – устите им ееей такива..." – търсеше си някой за приказка човекът. Но аз нямах време, та набързо му обясних, че като цапат после си чистят, пък отговарят защото днешните деца много знаят.

Тази кратка искра ме накара да се замисля. Явно на този старец му е скучно, явно е сърдит на живота, че е сам или че не е постигнал това, за което е мечтал, или че не може да си плати тока, или... Не знам, може би си има много причини да бъде такъв. Но защо е решил, че викайки по децата ще оправи вътрешния си хаос – това не мога да разбера.

Вярно е, че животът на възрастните хора в милата ни Родина не е лек. Особено ако децата им са в далечни страни и те живеят съвсем сами – без близки, без внуци, без приятните емоции на голямото семейство. Вярно е, че всеки ден те водят тежка битка за оцеляване с малките пенсии, които взимат, и с голямото безразличие, което им засвидетелства държавата. Все пак обаче те имат избор – дали да бъдат вечно сърдити при този и без това намусен живот или да пуснат усмивките на лицата си – може пък да им хареса.

От друга страна, колкото и да се променя с възрастта човек, едва ли е възможно тотално да обърне целия си мироглед. Ако на младини сме били позитивни, усмихнати и добре настроени към живота и хората, такива си оставаме и на старини.

И тъй като по-младите хора са по-податливи на промяната, ако видим, че нещо в нашите взаимоотношения със света не е наред, трябва да започнем да се променяме още в момента. Така, когато остареем, ще сме далеч от сърдитото и вечно недоволство, характерно за някои възрастни.

Мислите ми отново ме връщат назад към спомен, който потвърждава една много мъдра фраза –

Всяко нещо си има две страни

Когато съседката на моята приятелка ни забрани да играем пред тяхната кооперация, ние преместихме игрите пред нашия блок. Имахме голям вътрешен двор с орехово дърво и беседка. Баща ми беше сковал масичка и пейки и всички съседи се събираха на сладки приказки или на табла. За нас, децата, си беше истински рай, защото хем бяхме с родителите си, хем се чуствахме самостоятелни в игрите, а и ни позволяваха да играем до по-късно.

Разбира се и тук не липсваше една недоволна и вечно мърмореща баба. Наричахме я баба Филковица – нямам идея защо. Бабата имаше големи претенции към тишината, чистотата и добрия външен вид на входа. Та тя си беше изнесла огромния филадендрон на стълбищната площадка и всички съседи, които минаваха оттам, се закачаха в листата му или го местеха с ръка, за да могат да минат. Никой обаче не ѝ правеше проблем.

Един ден, майка ми реши да привърже листата на филадендрона така, че да се освободи повече място за минаване. И от този момент баба Филковица нарочи брат ми за най-големия гамен в блока. Даже му лепна прякор – „Ерихонската тръба" – много бил викал и гласът му се чувал чак на площада, пречел ѝ да си почива следобед и все говорел така, сякаш е тръгнал на война. Не си спомням всички оплаквания, които валяха към родителите ни почти всеки ден, но за сметка на това помня, че брат ми много дълго го наричаха „Дидю Ерихонската тръба".

Той не беше по-гръмогласен от другите момчета. Но... все пак майка ми беше превързала драгоценния филадендрон, а не някой друг.

И тъй като баба Филковица се караше и с всички други деца, просто не ѝ обръщахме внимание, не я поздравявахме и даже спряхме да я забелязваме.

Ето я и другата страна

В съедния вход живеше баба Нешева, мила и добра старица. Печеше маслени и орехови сладки и ни черпеше с тях. Бяха много вкусни! Понякога ни даваше стотинки да си купим сладолед и винаги ни питаше как върви училището. Показваше ни разни интересни игри и даже ни помагаше да организираме „концерти" за хората от блока. Репетирахме, подготвяхме сценарий с нейна помощ, пишехме собственоръчно покани и празникът беше готов.

В отговор ние винаги бяхме готови да ѝ помогнем – носехме пазарската ѝ чанта, ходехме да ѝ купим мляко или хляб, говорехме си нея и я поздравявахме с усмивка. Когато се научихме сами да организираме „концертите" си, я канехме и винаги мястото ѝ беше на първия ред.

Помня, че едно лято баба Нешева вареше лютеница на двора (имахме си място и за това), а ние я бяхме наобиколили и се облизвахме като котараци. Прати ни да купим хляб и след малко всички държахме по една голяма филия.
Не обичам лютеница, но онази беше направена с любов и беше раздадена от сърце, затова помня вкуса ѝ до ден днешен.

Ези или тура?

Баба Филковица и баба Нешева бяха почти на еднаква възраст, и двете пенсионирани учителки, и на двете децата им живееха в друг град. Имаха и внуци, които виждаха рядко. Но по някаква причина двете бяха избрали коренно различен начин да общуват с нас – съседските деца.

Не знам дали този избор зависи от мисленето или от самочувствието. Не знам дали за него са виновни самотата и чувството за изолация, което често спохожда възрастните, и начините на всеки от нас да се справи с тях. Това, което знам със сигурност, е, че не бих искала да се превърна в мърмореша старица, да размахвам бастун срещу играещите деца или пък да бъда „сърдито старче" за тях. Ако ще ме помнят, по-добре да е със сладките и с лютеницата.

В крайна сметка всеки има право на избор от коя страна да застане.