club50plus.bg

За първи път идвам в Странджа е планина, с голямото любопитство към местните забележителности. Пътувам към селата Заберново и Еврензово. Признавам, много бях чела за долмените, но не ги бях виждала. Сега имах тази възможност. Обзета от любопитство към хилядолетна история на този район, съхранила в земята и в духовните си пространства наследството на няколко цивилизации. Едва попаднала  в нея, започвам  пътуване назад във времето. Планината наоколо е обвита в тайнственост и сакралност. Тя съдържа мистика, нестинарски танци и тракийски светилища. Някога в древността хората почитали Слънцето. Вярата в Слънчевия бог е дълбоко съхранена и до днес в Странджа планина, запазена във фолклорни обичаи и песни. Сред гъстите дъбови гори  пред мен надничат огромни каменни плочи, праисторически светилища. Учените ги нарекли долмени. Представляват няколко цели, големи камъка, така съчетани в градеж от древните хора, че оформят малко помещение с четири стени и покрив. Най-старите открити долмени са определени на повече от 3 хиляди години.  През вековете долмените били разрушавани, от тях взимали каменен материал за други постройки. Още били рушени, видно е, заради положението им – сред обширно поле, където иманярите търсели заровени богатства. Отломки и части от долмените днес се виждат в дворовете на хората, в градежа на кладенци, в мостовете, в дворните огради по селата.

  Отминавам двете селища и навлизам в землището на село Хлябово, където също има най-голям брой долмени и това е така не само в Сакар планина, но и в цялата околност. За съжаление голяма част от тях са напълно разрушени. Тези, които са запазени до днес, на пръв поглед са чудати, но величествени каменни гробници, някак трогателно беззащитни и напълно занемарени. Ако помолите местни хора, ще ви заведат до долмена край село Българска поляна в Сакар планина.  Намира се в местността Бялата трева. Гледката там е величествена! Долменът е двукамерен, граден със сурова красота и сигурност от огромни, добре одялани и подравнени плочи от някаква скала, която видимо напомня гранита, но е по-ронлива. Такива плочи се виждат на много широко пространство наоколо. Очевидно не се е налагало на траките да ги мъкнат отдалече. Отпред напречно към оста  на долмена са подредени алея и фасада, подчертават тържественото значение на входа, придават му строга ритуалност и мощ. Двете покривни плочи на гробницата, заедно с малката и главната камера, са все още на местата си.  Самият долмен е вдълбан в земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи в цял ръст. Вътре се усеща тежестта на плочите, разбирам труда на хората – нужно  им били обединените усилия на много, за да го съградят. Градежът вероятно ги обединявал и сплотявал. Усилия нужни за задоволяване на елементарните човешки потреби от храна, жажда, облекло, общуване с любов или нещо подобно. Такова огромно усилие е белег на духовност – изразява почит към човека. Надскочен в елементарния си бит. Това е начало на култура, надмогване на битовите грижи в името на някаква по-голяма обща идея.

  Съзерцавайки този градеж идват ми на ум и други гледни точки. Съградени преди 3 000 години, от долмените се вижда, как древните строители са се учили да овладяват силата на тежестта. Резултатът е удивително красив и впечатляващ. Долмените предшестват по-късните тракийски гробници. Сглобяването на гробници от груби каменни плочи, което повече от половин хилядолетие било единственият и господстващ стил при траките изцяло бил заменен със зидане на стени и покрития от малки и добре одялани камъни по елински образец. Зидането позволило постигане на по-изискани и сложни форми, но от това чарът на долмените и до днес не намалява, а напротив – нараства.

  След село Бръшлян посоката  ни е към Малко Търново, там могат да се видят тракийската гробница южно от града, в местността Мишкова нива.

   Тракийската гробница била първоначално нещо като мавзолей на действителен знатен тракийски владетел от V-ІІІ век преди Христа, от времето на разцвета на тракийската култура. По-късно била използвана от траки и римляни като Хероон, храм-гробница на легендарен жрец или герой (херо). Древните хора построили наблизо и вила, която обслужвала комплекса от гробница и светилище. От вилата до днес е останало много малко – един монолитен каменен праг с две стъпала и суха каменна зидария, висока около половин метър, която очертава две правоъгълни помещения. Единствената старина, която виждам тук, е каменен жертвеник, издялан красиво и правилно от един каменен блок и той привлича вниманието. Наоколо са разхвърляни други каменни блокове, но влиянието на величествената монументалност от всичко наоколо наистина завладява съзнанието. Центърът на монумента е цилиндрична гробница с диаметър около  два метра, изградена от сиво-бели грижливо издялани и подредени каменни блока. Входът е колкото красив, толкова и загадъчен. От него ме гледа плоско релефно изображение на кръгъл щит, копие и две отворени към посетителя длани.  Възприемам го като елемент от великолепната гробница и като част от грандиозния ансамбъл на цялата гробницата. Заобиколена е от две мощни концентрични кръгови заграждения, в краищата на които се виждат дупки и канавки, вероятно някога свързани с железни скоби, за да се укрепи градежът. Запазена е част от павирана пътека, водеща към входа на гробницата. Градежът е великолепен с монументалните си блокове. Припомнят  по някакъв начин на градежите на Мачу Пикчу в Андите, усещането за величие и древност е невероятно истинско!

      Недалече от гробницата има табелка с надпис „Камъка”, която посочва стърчащи от земята едри скални грамади. Силна ерозия е изгладила общата скала-майка. Единият от близките камъни е „Гъбата” – горе широк, надолу се скъсява, след него е малко корито-жертвеник. Отворът за изтичане на кръвта е обърнат точно на изток. От мястото на жертвеника се открива невероятна панорамна гледка – всичко наоколо е обрасло от гъста зеленина. А соларните кръгове наоколо и до днес си остават загадка. Някои приличат повече на огнище, отколкото на соларен кръг. Да се разбере истинското им предназначение е истинско предизвикатевство за науката.

   Двата долмена са пред мен, единият по-скромен, дори без входна стена, другият по-голям, по-богат, дори с фасадно оформление. Разкопала ги преди петнадесетина години археоложката  Агре . Намерила тук не един, а десетина човешки скелета, което доказало, че долмените били ползвани многократно като гробници. Припомням си изискването към археолога  да открива, изучава, но и да спасява откритите паметници от по-следваща разруха.

   Когато влизам в село Граматиково, търся мой отколешен приятел, фолклорист и краевед Петко Нанчев, с обширни познания за древното минало и недалечната история на района, с енциклопедични знания  културата, народностните традиции, за флората и фауната на този богат на древност и живо настояще край. Селото ме посреща дълбока тишина, нарушавана от отчетливото ромолене на реката край Аязмовския дол.  Край него са няколко гигантски каменни блока, грубо издялани по 10-20 метра широки, свлекли се незнайно откъде към речното корито. Между тях криволичи Аязмовската река и продължава надолу по пътя си. Гората е вторият дом на Петко, тук той е заместник-директор на Националния парк Странджа. От дългогодишната си практика знае безброй много пътеки в старата, обрасла с бук и дъб гора и тук ми  правят впечатление  много високите дървета. Сянката им е много гъста, в слънчев ден ми разказва Петко, цари полумрак, наистина наподобява на мистично място. Навсякъде наоколо пълзят и висят увивни растения. Наоколо по клоните пъстреят стотици парцалки, кърпички, щипки за коса, чорапки и пр. Поверието гласи, че ако оставиш там някаква своя вещ, има надежда да се изцелиш от нещо, което те мъчи, да намериш своето щастие или решение на личен проблем. Местните наричат мястото Параклис, но такъв няма. Само една дървена рамка напомня за нещо като естествен скален параклис, където в специални случаи се слага икона за поклонение, палят се свещички. До рамката стърчи скована масичка, изправена до скалата. Отдолу от скалата от твърде ниска ниша тече водата, бистра и студена, със струйка на целебен извор. Рядко животът те среща със свидетелства от толкова мощен порив към чудото. Порив неканоничен. Дори присъствието на иконата е опит на църквата да сложи ръка върху светиня, която съществува отдавна, преди да църквата да я има въобще. Тя се опитала да отхвърли съществуващото поверие и да го цивилизова, но види се, не е успяла.. Всичко наоколо е много примитивно, но тъкмо затова носи отпечатъка на тайната и на порива към надежда за добро и за човешко щастие. Далече от църква, място е диво и автентично, като нещата от живота, разтърсващо, защото те изпълва с респект към силата и неподправеността на човешкото чувство, на изненадата пред неговата дълбочина, идваща от хилядолетия до наши дни. Дори и да не вярваш в чудеса, поривът към появата на чувствата, на страстта помита всякакви съображения, благопристойност, канонизация или друга проява на цивилизованост. Тук няма съображения дали е редно или не да се постъпва така, или иначе. Има само клокочеща емоция. Просто природа! За всички тези всевечни неща си приказваме с Петко, докато ни води по пътеките на сегашната планина.

   Преди да се влезе в село Бръшлян по пътя отляво е параклисът Свети Панталеймон, с пълноструйна разхлаждаща чешма. В селото се качваме до параклиса Света Марина, в югоизточния му край. Оттам съзерцаваме великолепния залез. Красотата е невероятна –  изключително меко оранжево осветление обгръща облите корони на старите орехови дървета, пръснати между къщите на селото и около него, притихнали до земята като огромни зелени масиви, застанали на стража да пазят селото. Един почти нереален покой и много красота! Въздушна целувка идва от гората, пращат ни я боговете, но ние за кратко й обръщаме внимание и продължаваме.