Беше преди около петнадесетина години. Едно августовско утро по телефона, домашният, тогава мобилни нямаше, звънна семейният ни приятел Симо и нареди
- Организирам поход, идвате!
Не идвате ли, а директно идвате. Да си призная честно никога не ме е бивало много по ходенете, а Симо беше известен с планинарските си уклони, но като видях светналите очи на мъжа си, се съгласих. Нищо че ми се искаше да постегнем хола а и банята имаше нужда да се пооправи това онова, уж за това си бяхме взели отпуските. Децата бяха заминали при свекърва ми на село и ми беше малко съвестно да не са с нас, но напълнихме набързо две раници с най-необходимото и тръгнахме към мястото на срещата. Москвичът остана паркиран пред блока, защото Симо заяви, че возила не се приемат, всичко щяло да бъде природосъобразно.Така и беше - събрахме се една групичка от дванайсет човека - две от семействата познавах, имаше една двойка Нели и Георги, съвсем младички, след похода не мина месец и се ожениха, леля Пенка и чичо Мишо бяха ветераните, тогава ми се струваха на солидна възраст с тяхните 50 и кусур години. Симо беше с новата си приятелка, дива планинарка като него. Лидия. И ние с Любо, мъжът ми като капак на всичко. Честно да си призная, струваше ми се, че ще се скапем от ходене и от умора, но съвсем не бях права.Седемте дни в Рила бяха най-вълнуващото преживяване в живота ни. Не бяхме обременени от градските грижи, спяхме в уютни хижи , а два пъти и на палатка. Времето беше в наша услуга, защото, въпреки опасенията ми, не се разрази нито буря, нито камъни падаха от небето. Симо беше подбрал маршрута, така че преходите да са по силите на всички. Когато някой се измореше сядахме да починем на сладки приказки. Чичо Мишо се оказа такъв сладкодумен разказвач, че аз по едно време се бях лепнала за него като гербова марка и попивах всичко, което разказваше. Жена му - леля Пенка имаше меден глас и така пееше родопски песни, че ни разплакваше. Лидка, приятелката на Симо й пригласяше. Вечер мъжете палеха огън, а ние режехме импровизирани салатки. Всичко ни беше по-вкусно там, сред природата. И някак си се сближихме, и с хората, с които бяхме приятели, и с новите си познати, а и самите ние. Като че ли обновихме връзката си, защото в делничните грижи все забравяме някои дребни и важни неща в отношенията.
От тази почивка до днес съм запазила много ярък спомен, защото тогава разбрах и , че на всяка възраст не трябва да спираш да се забавляваш и да живееш живота, независимо какви изненади ти поднася. А когато ти поднася възможности - да ги използваш. Ето, този конкурс е една възможност, да преживея още една незабравима почивка - различна, но вълнуваща. И дори звъннах на леля Пенка, която вече май минава 70, но ми каза - Миче, почивка ли? Дай ми я насам.
Все още няма коментари