club50plus.bg

Беше сезонът на светулките. Колко ли деца сега знаят, какво е това истинска светулка, аз ги лепях на челото си като звездички. Радвах им се малко, и внимателно ги оставях в тревата да изсъхнат крилцата им, за да могат отново да летят.

В тази гореща юлска нощ обаче, не обръщах внимание на пулсиращите зелени точици.

Аз отивах на море.

Едва ли някой може да си представи важността на това събитие в душата на едно дете през далечната 1959. На малка китна гаричка, където все пак спираше нощният бърз влак за морето се суетеше семейна компания. Ние дечурлигата създавахме  допълнителни грижи, на и без това изнервените си родители. Непрекъснато задавахме въпроси, които в същност бяха само един въпрос. Що е то морето? Чак сега осъзнавам, че в действителност и родителите не можеха да ни отговорят. Ами те милите знаеха колкото нас. Не бяха ходили преди това. Не бяха го виждали по телевизията, защото просто телевизия нямаше, дори и по радиото, което предаваше по няколко часа в седмицата надали се е говорело точно за морето.

В един миг вълнението и суетнята взеха връх. В далечината за миг проблеснаха светлинките на извиващия се като змия и бързо спускащ се от височината над града влак. Бодро с няколко прекъсвания се чу свирката на локомотива. Зеленият семафор се скри от кълбетата пушек излизащи през комина на парния локомотив. Още едно изсвирване и огромната в моите очи черна машина бавно и достолепно се закова пред палката на началник-гарата. Суматохата беше пълна. В претъпкания с идващи от столицата курортисти влак започна великото тъпкане на  децата, куфарите, огромните денкове в които се носеха чаршафи, одеала, възглавници - тоест цялото спално бельо, плетените от камъш кошници с капаци, овързани здраво с вързулки от които стърчаха дръжките на тигани - за пържената риба естествено. Врява, олелия, хленчещи деца, настъпени крака. Най-накрая всичко е натоварено, децата върху денковете, големите намерили място да стъпят на един крак. Въздишка на облекчение и скрита радост.

Свирката пропищя отново, локомотивът избълва кълбо дим и бавно мина край чичкото с червената шапка. Няма лъжа, няма измама - мечтата се превръщаше в реалност. 

Заминаваме на море.

Морските курори излизаха на мода. Имаше и още нещо, в тези години морето се беше превърнало в панацея да се лекуват сливиците на децата с престой от 20 дни край морския бряг. Да! Нито повече, нито по малко - 20 дни.

След няколкочасово пътуване и след като бяха изпити всички лимонадени шишета с вода и изядени приготвените филии с масло и сладко от дюли, Бургас ни посрещна с изгрева и врявата на гларусите, разбудени от новия ден.

Все още бяхме много далече от морето. И то все така ни вълнуваше с образа си както преди заминаването.

Влакът беше разтоварен в градинката пред гарата. Тя заприлича на пулсиращ, роящ се кошер от пчели. Всяка групичка от хора пазеше своята територия в центъра на която беше огромната купчина от багаж. Тези грамадни пирамиди от дрехи и посуда и атрактивно подвикващите продавачи на гевреци и големи кифли с марамалад са първият ми спомен от досега с Бургас и морето. И в този ретро ред на мисли си спомням, че автогара и автобуси за "някъде" нямаше.  Думата "такси" също не съществуваше в бългаския тълковен речник. А и не  съм убедена, че едно съвременно такси може да побере цяло семейство с всичките такъми  които се носеха. Постепенно на шумната площадка останаха само багажа, жените и децата, ровещи и драскащи с пръчки в пясъчните алеи. Татковците потеглиха в неизвестна посока да търсят квартири. Започна дългият ден на очакването. Слънцето си знаеш своя път и сутрешната прохлада отстъпваше на жегата. Давам си сметка, че много неща са се променили, но слънцето, топлината и лятото са все същите и досега. Игрите омръзнаха, дори големите кифли с мармалад не бяха примамка. Постепнно с напредването на деня гъмжилото ставаше все по тихо и унило. Жените не можеха да мръднат от местата си, за да не открадне някой скъпоценните кошници. Еманципацията не беше се загнездила в душичките им и в отварящите се все по-широко очи се четеше една тревожна мисъл: къде пропаднаха мъжете?

Дори и на слънцето му омръзна да чака и бавно започна да се спуска на залез. Най-накрая татковците на нашата компания се появиха. Даване на отчет, кратки инструкции и отново - товарене на багаж.

Не се мъчете да си представите автомобила с който щяхме да се придвижваме по-нататък. Фантазията ви е бедна за този миг.

Два файтона. Да, да, два прекрасни файтона като каляската от приказката за Пепеляшка - с червени плюшени покривала на седалките и с бяла дантелена салфетка, където се облягат главите на пътниците, с пискюли и гердани от синьо манисто по главите на конете и с малки фенерчета до файтонджията. Всичко беше достойно да остане запечатано за поколенията като "усмивка от старите ленти". Децата не знаехме къде ще ни водят. Само помнехме, че отиваме на море.

Нямам представа за колко време добре натоварен файтон може да измине 35 километра. Но когато стигнахме крайната точка наоколо бе вече тъмно. Достатъчно голяма бях, за да запомня името на селището. Бяхме пристигнали в Несебър. Тъмнината не беше позволила да видим провлака, вятърната мелница, градските стени и портата, полуразрушените църковни зидове - малкия бисер в морето. Всичко това оставаше за утре. Но преди това утре предстоеше една бурна и незабравима нощ. Цялата група трябваше да преспи в една стая на стара автентична несебърска къща - с дървени еркери и тавани на които грееха слънца, а на сутринта всяко семейство да се настани в собствената си стая. И тук започва екшанът, казано на тогавашен език - семейна гюрюлтия. На бай Ставрос, прибирайки се почти на четири крака от рибарска разпивка, нещо не му се понрави, наличитето на квартиранти. И гордо размахвайки джобно ножче в едната ръка и удряйки с юмрука на другата по вратата, ревеше с цяло гърло, че ще ни избие. И докато отвътре, врата беше подпряна с наличните средства, отвън благоверната му половинка, красивата гъркиня Мария, явно свикнала с нрава му, с лют скандал на неразбираем за нас език го натика в съседната стая. Скоро от там се чу щастливо хъркане, а Мария весело подсвирквайки си облечена с бяла на цветя рокля от ония набраните в кръста и с фуста отдолу, отпраши със саседката към морския ресторант от където долитаха звуците на стари шлагери. Малко поуспокоени от случката нашите се заеха  с къде-къде по-малката беда, да ни опазят от капещите от тавана дървеници. Така дочакахме вторият морски изгрев.

И след още едно велико преселение, бяхме вече наистина на море в нашата къща. Тя беше също толкова красива и екзотична. То в същност и други нямаше. Вярно, имаше малко бълхи, но те не бяха в състояние да помрачат радостта. След нашата къща нямаше вече нищо, тя беше последната на острова кацнала на скалата над самата вода. Под прозорореца ни се разбиваха вълните и по тясната пясъчна ивичка долу непрекъснато се появяваха малки отломки от "кремидки" както тогава ги наричах. Може би това са били парченца от керамични съдове на хора живяли и посрещали изгрева тук преди хиляди години. Шест метровият археологичен пласт на времето винаги ще носи белези на предшествениците ни.

Игрите с пясъка, водата и мидичките също е едно от нещата което не се променя във времето, явно детската душа е константна величина през вековете. Тичахме по плажа цопахме във водата и се измъчвахме в атрактивните си бански тежащи от солената морска вода. Детските и дамски бански бяха от шарена, гъсто изтъкана памучна басма, а мъжките гащета от зелен док, същия от който се правеха ватенките, закопчани с две черни копчета от едната страна. Веднъж натопени във водата, те тежаха като олово и почти не изсъхваха през целия ден. Немислимо беше, дори аморално - млако дете да стои голо на плажа. Гледките си бяха меко казано комични.

Двайсетте дни на море отминаха неусетно, но спомена от тях и любовта към морето останаха завинаги. После през годините рядко се връщах на това място. Всичко е тук, само магията я няма. Може и да не съм права, може всеки видял сега за първи път морския бисер да открива за себе си това което остана в мен от онази далечна 59-та. Нашата къща както  и сега я наричам, все така стои над скалата, превърната в поредното красиво и кокетно заведение. Когато пристъпвам на прага под чадърите, към мен се спуска вежлив сервитьор за да ми предложи поне едно кафе и надали се сеща, че в този миг аз винаги  потъвам в магнетичния спомен на времето и почти не го чувам. Усещам, че пестеливо и ревниво  разказаното  от мен за къщата, морето и Несебър се възприема с нескрито учедване, и думите ми допълват и продължават хилядолетната история на стария град-мъдрец.