club50plus.bg

Случвало ли ви се е, когато най-много бързате, да изникнат безброй непредвидени обстоятелства? Предполагам, че на всеки му се е случвало... При мен най-незабравимият  спомен е едно пътуване към морето.

Лято е. Получавам съвсем неочакван аванс и веднага решавам да го инвестирам в хубава почивка. Харесваме място, прекрасен хотел, резерираме в последния момент тръгваме с много очаквания.

Беше незабравима почивка със семейството ми и с приятели. Красив комплекс от затворен тип, точно до гората. А отпред – морето. Огромни стаи, чудесен изглед, пред хотела тюркоазени басейни, а след тях започва плажът – красота! Но как стигнахме до тук...

Призори сме готови за път, има време, но искам да стигнем точно в 14ч. да не изпуснем нито час от жадуваната почивка. А и колата няма климатик и жегата ще ни настигне. Но попадаме на задръстване в София. На къде пък тръгнаха толкова коли посред лято? Как на къде – към морето... Бавно се източва дългата колона, прекалено бавно, губим 40мин. повече от предвиденото. Най-накрая стигаме магистралата – газ... Набирам инерция, но детето почва да мрънка. Гладно е – не спирам, има солети, жадно е – не спирам – има вода, ходи му се до тоалетната, е не става в колата! Отбивам на първото възможно заведение и си мисля: „Ще поспрем за половин час ще починем, ще стигнем навреме, все пак тръгнахме рано...”. Да, ама не. Детето се заиграва на площадката до заведението, вече не му се ходи до тоалетната... Гладно е, чакаме някой сервитьор да ни забележи... Няма такъв, ръкомахам, усмихвам се, търся да засека погледа на някой от прехвърчащите около нас, не става. Накрая скоквам и пресичам пътя на едно момиче: „Може ли да поръчаме” – и соча масата, „Сега” – отговаря тя, ловко ме заобикаля и зачезва. Чакаме още 10-15 минути, накрая идва на бегом момичето, опитвайки се само да метне менютата и да продължи на някъде. Аааа, няма да стане, веднага поръчваме.  Изпитвам леко задоволство, че спестих малко време. Но то отшумява през следващия половин час, докато чакаме поръчката. Тя идва – детето не иска да яде. Бил гладен за сладолед. Дишам дълбоко, няма да се ядосвам, отиваме на море! Чакаме за сладолед, оползотворявайки времето като набутваме няколко лъжици манджа в устата на отрочето. После сладоледът е донесен, наполовина изяден, наполовина размазан върху дрехите на сина ми. Той е преоблечен, измит, посетил тоалетната и най-накрая потегляме. Поглеждам часовника и ми се изправя косата, почти 2ч. в заведението...

Тръгвам, но на близкото кръгово регулировчик отклонява движението. Някакъв тир бил закъсал по нашия път, дългата върволица коли заобикаля, заобикаля... Измъкваме се – газ.

Седя на бара пред хотела с чаша бира с ръка и  разказвам на приятели за кошмарното пътуване. Всичко вече е спокойно, децата плуват в басейна, синя вода и разноцветни пояси. Глъч и смях от детският басейн. На където и да погледнеш море. До къде бях стигнал... ааа, почти до Сливен...

Пътуваме. Не след дълго чувам отново мрънкане, пак за тоалетна. Отбивам на първата бензиностанция и с ужас съзирам безумно задръстване отпред, колите се пренасочват към някакви села. Пиейки кафе набързо се заговаряме с хората по съседните маси, имало верижна катастрофа, голяма. Тежко пострадали за щастие няма, но пътят е тотално блокиран, няма да се изчисти скоро. Трябвало да минем едно село, на второто завиваме на ляво, обясняват ми „братята по неволя”. Да му се не види и късметът! Този път не се бавим, качваме се в колата и се нареждаме в колоната към непознатите села. Полиция навсякъде, отклонявайки движението. Спирам пред един униформен, питам откъде се минава, а той: „Карай, карай след колоната, все направо...”. Карам с 20 -30км/ч. , влачим се, подминаваме, едно село, второ... някъде тук трябваше да отбием... Няколко коли завиват в ляво, колоната продължава напред. Фиксирам полицейска кола скрита в сянката на сред малък площад. Шофьорът й се почесва по главата и от време на време маха на колите да продължават напред. Решавам за по-сигурно да питам. Отбивам  и слизам. „Така и така – накъде?”, питам служителя, а той: „Ми то, ние не сме оттук, не знам... Мобилизираха ни заради катастрофата... Чакаме местните... Хмм, но сигурно е направо, давай след колоната.”. Не знаел, сигурно??? Изнервен потеглям, отново се включвам сред върволицата автомобили. Изведнъж колоната спира, лек баир и в далечината се вижда как една кола прави обратен завой, след нея, втора, трета... други продължават все направо. Гледам как водачът с обратния завой спира през няколко коли и обяснява нещо. Изскачам наполовина през прозореца и като се изравняваме, питам какво става... Не било това пътя за морето, трябва да се връщаме. Връщаме се! Стигаме отново до площада, вече има и втора полицейска кола, явно местните са дошли, тук е трябвало да завием. Този път завиваме!

Вече сме на плажа, жените изтегнати на слънцето събират тен. Децата на брега довършват огромна пясъчна крепост. А ние скрити под чадъра отново се смеем на злощастното ни пътуване към тази идилия. Приятелят ми споделя, че да избегне катастрофата се е отклонил и загубил... в Ямбол. То и аз щях да стигна до там след съвета: „... сигурно е направо...”.  Не стигнах, ала по пътя ме очакваха още неприятни приключения...

Завихме в правилна посока. Пътуваме кратко и отново автомобилите спират. Какво става – никой не знае. Шофьрите излизат от колите. Зад мен някой псува и реве дете. Отпред млад доволно висок юнак се съблича нервно и остава по къси гащи, гледайки напред в далечината. Отивам при него, може би неговите 20-тина см над моите са му помогнали да види какво става?  Не са. Ругаем заедно съдбата. Термометърът показва 39 градуса, зверски пек. Жена ми мърмори, детето поне е заспало... Седим във жегата, насред нищото. Отсрещното платно празно, а в нашето автомобили напред, автомобили назад безкрай. Изведнъж някакво раздвижване, дали тръгваме? Не, но отсреща се виждат коли. Спират хората в обратната посока и те измъчени, но дават информация. Имало някакъв тесен мост, по който минава само едната колона, в едната посока. Но някакъв камион с дърва, не можел да мине. Едва отбил, настрани, затова било чакането. Вече не знам да се смея ли, да плача ли. Губя представа за време. И после потегляме, лека полека, стигаме моста – ето го камионът. На моста полицай махащ на нашата колона да преминава и тръгва да я спира точно пред нас. „Моля те, моля те, моля те!” – внушавам му наум. Ура! Пропуска нашата и следващата кола и тогава спира движението . Минахме! От тук на сетне, нищо повече не можеше да ме изненада, задръстване в Бургас, после след Поморие, после още едно – не може да ме уплаши след бойния тренинг натрупан през този ден... И това беше нашето злополучно пътуване, тръгнахме 7.30ч от вкъщи, пристигнахме след 17ч. в хотела. Почти 10 часа път, но пристигнахме. В едно райско кътче на нашето черноморие.

Беше прекрасна почивка. Едва за 5 дена, но се насладихме на всеки миг от нея. Ние бяхме доволни, децата бяха щастливи. Зеленина, спокойствие, плаж и море. И едно дълго, дълго пътуване към всичко това. Може би, за да оценим истински хубавото е нужно преди това да усетим лошото. А може би не, просто при нас така се получи. Път, нерви, нерви, път, още нерви, но накрая – релакс. Сред красотата на природата, редом с любимите ми хора и забавни приятели. Една незабравима почивка с още по-незабравимо пътуване към нея!