club50plus.bg

СБЪДВАНЕТО НА МЕЧТА

 

         Оставям панела, оставям болките в корема и тръгвам да пътувам към оная далечна част на света, наречена Кападокия.

         Много разкази, много снимки, но е друго да се види и усети истински, на живо тази феноменална област.

         Първо усещане и предвкусване на онова, което ще изживея беше Босфорът и Истамбул, обляни в разноцветни светлини. Красота в ноща! А луната – пълна, оранжева невероятно близо – сякаш изгря над града. Ах, тази луна – следваше ни по пътя! Наблюдавахме частичното лунно затъмнение и лунната пътека в соленото езеро – невероятно красиво! Видях лунната пътека. . .

                   Автобусът е вече в провинция Невшекер. Спираме на паркинг и екскурзоводът обяснява, че ще видим група скали – майка, баща и дете – трите грации, символът на Кападокия и цялата околност, която се вижда от тази височина. Прекрасна панорама – странни планини и долини и необичайни форми – като че ли сме в друг свят, като че ли това не е нашата земя!

          След обяда потеглихме към следващата долина, изпълнена с необичайни форми – най – често са сякаш подредените големи „гигантски гъби”. В горната част на гъбите има масивни каменни шапки, готови сякаш да паднат върху нас. Всичко изглежда замряло от векове, забравено място, недокоснато от хората. Именно това невероятно усещане води не само нас, но и много, много чуждестранни туристи . И изсипваме се ние хората сред тези великани и се изгубваме сред тези скални образувания.  Къде ли не минах, къде ли не се изкачих и от високо потайнството се разкриваше напълно пред очите ми! Нищо не може да се сравни с тези лудории на майката Природа! И аз като другите си мисля – това не може да бъде, невероятно е и бързам да снимам. Може някъде да съм повторила, но не и да съм пропусна някоя фигура – камилата, скалата Хасан, скали с шапки, скали без шапки – и всичко това в този „изгубен свят”, както и има защо често наричат Кападокия. Освен скалната камила, тук предлагат и разходка с истинска камила. Е, не е за всеки, но една жена от групата опита. Две очи ме гледаха зорко и усетила това, веднага насочих фотоапарата. Та той (гурещерът) беше готов да ми позира – интересен екземпляр. Снимах го отвсякъде. Снимах и две костенурки. Интересна снимка – една глава и едно ококорено око! Супер! Високи скални образувания и ние дребосъците се разминавахме край тях и снимахме, снимахме. Кога друг път човек ще дойде на такова далечно място?! Виждах и усещах магията на това място. А чувството не знам как да го нарека.

         Продължаваме към селището Гьореме, разположено в центъра на Кападокия. Тук ще нощуваме. Най – сетне да слезем от автобуса. Хотелът ни не е висок, на два етажа е, не по – висок от скалата зад него. Петзвезден е. Веднага забелязах изкачилите се на скалата хора и си помислих – от там сигурно се вижда това огромно пространство, заето със скални гъби и конуси. Поразходихме се наоколо. Няколко чужденци се връщаха от езда с коне. Ами да, конете са до самия ни хотел. Пред хотела има басейн, в който се отразяваше близката околност. Красива привечерна картина!

         С такова нетърпение очаквах изгрева на слънцето, че още в пет часа станах. Излизам пред хотела – ИЗНЕНАДА – балоните са докарани и ги подготвяха за излитане. Гледахме това невероятно близо приготовление и издигане. А слънцето изгря заедно с това издигане на балоните. Балоните полетяха сякаш всички съм слънцето, а после се разпръснаха над цялата долина. Небето станана цветно, оживя. Красота! Точно както го виждах на снимки. Великолепно! Снимах всички подробности. Това го запечатах завинаги. ВИДЯНО, СНИМАНО, ЗАПОМНЕНО! В Кападокия има около 16 фирми, които предлагат разходка с балон. Това е една от топ – дестинациите в света за летене с балон, просто защота пейзажът е удивителен.

         След закуската потеглихме към музея под открито небе. И там народ, пъстър свят – групи от различни чужденци. Музеят е включен през 1984 година в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО като паметник с голямо културно и историческо значение. Музеят е комплекс от много църкви, изсечени в скалата, една до друга. Църквите са „ построени” в периода от ІХ до ХІІ век. Всяка църква има свое християнско име, вътрешна архитектура, а стените са украсени със стенописи за живота на Христос и други християнски светци. Тук са живяли Симон, Василий Велики, Свети Георги, Григорий Богослов, Света Варвара, Свети Поликарп и много други. Тук е проповядвал апостол Павел.       Независимо кой какъв е, кой от къде е, всички с любопитство разглеждаха и снимаха, запазените през вековете скални манастири и църкви. Една японка се прикачи към нас за снимка, а друга ни снима с техния и с моя фотоапарат. Чужди сме, но живеем на една и саща земя.

          А аз, от кое най – много съм запленена?! Все още не съм видяла всичко. Не съм прочела нищо предварително. Очаквам изненади, откриване на нови, невидяни неща.

  Отиваме към . . . сега ще видим. О, да работилница, в която се изработват сувенири и украшения, накити, осветителни тела . . . Процесът е затворен. Камъкът се копае от различна дълбочина, колкото е по – голяма дълбочината, толкова той е по – тъмен. Прави се формата на шмиргел, шлифова се . . .готово. Купихме си колекция от слончета – един скъп спомен от нашето пътешествие в тези невероятно красиви места.

Друг занаят, който имат тукашните хора е тъкането на килими с естествини вълнени и копринени конци и боядисани с естествени багрила. Трудно е, като шиене на гоблен – нишка по нишка. Красиви са като гоблените, но и много скъпи. Показаха ни няколко тъкани картини. Заведоха ни във винарна „ Турасан”, където се произвежда вино с най – високо качество. Вината отлежават и ферментират във френски дъбови бъчви. Виното печели сребърен медал през 2009 и 2010 година. Предложиха ни да опитаме от три вида вино – и трите бяха пивки и приятни. Пътуваме, пътуваме в тази неизвестна за нас долина, която е също под нашето слънце. Гледам във всички посоки и дори се опитвам да снимам – 3 комплекта батерии, зарядно и флашка нося. Продължаваме, минаваме през едно сравнително голямо селище – толкова сме близо да скалата, която ми привличаше погледа през цялото пътуване! Скалата, която снимах отвсякъде Ючхисар – най – високата част на долината. Разбира се, за нея нямаше време, но някои от друга група се бяха качили и изглеждаха като малки човечета. Нас ни отведоха до един каньон, до място от което се виждаха отвесни скали с издълбани отвори, наричаха местността „Гълъбарника”. Гълъбите не ги видяхме, но природната красота ни впечатли.

Вече в хотела имахме време за почивка, за вечеря и разходка. Проучихме пътя, по който да се изкачим на скалата -  не е много стръмен и се качихме, а там вече имаше много хора, дошли да видят и да снимат красивия залез. Страхотни гледки във всички посоки. Високо сме и сякаш сме на нивото на слънцето. Стояхме там горе, докато то прибираше и последните си лъчи. Невероятен залез! Не мога да го опиша, а само да въздъхна от възхищение.

Пет часа, ставам и тръгвам да посрещна изгрева от мястото, от което изпратихме вечерта слънцето, гледайки залеза. Балоните наново са тук пред хотела, готови да се вдигнат над долината. Стоя и гледам цвета на хоризонта и премислям къде точно ще изкочи огниният диск на слънцето. Готова съм да снимам, готови са и всички други, дошли тук преди изгрева. Слънцето „ надникна” и изведнъж се показа – фантастично! Огряни от тези първи слънчеви лъчи, бързахме да снимаме. Непознати и мълчаливи, вглъбени в чудното видение. Помолих един китаец да ми направи снимка – сега като ги гледам – чудесни са. Балоните вече се издигнаха. Един балон мина покрай скалата, където стояхме – страхотна атракция и много, много снимки. Издигайки се, слънцето освети скалите и те получиха своите „сенки”, още по – приказно стана! Лястовичките пак закръжиха около нас(бързи като изстребители) само ги чуваш. Шест и половина, слънцето се издигна високо и изгуби пурпурния си цвят. Слизам. В осем и половина се тръгва. Екскурзията продължава в своя последен ден – вече в обратна посока.

Пристигаме в Деринкую. Това е един от подземните градове, приютили първите християни. Били изградени 10 етажа , но ние слязахме само няколко етажа надолу по тесни тунели, криволичащи наляво и на дясно. Някои са доста ниски и тесни. Помещенията са малки.

И още нещо красиво, по – различно от видяното досега. Мога да го нарека „оазис”. В един красив каньон сме, пролетта вече е дошла тук, край живописна река, Ъхлара Вадиси. Слизаме по стълби, които се вият и постепенно пейзажът се появява с цялата си красота пред нас. Първо влизаме в една църква също вкопана в скала, а после слизаме още по – надолу. Аз обаче избързах да сляза и по една пътека стигнах до един интересен мост – дърво прехвърлено до другия бряг на реката с парапети и малки дъсчици за стълбички, за да се слезе на брега. Един кореец се снимаше със сина си. Разбраме и ни снима със синчето му. Тук някак си всички с лекота, без много думи се разбираме. Ех, да имахме време, щях да продължа през каньона, сред изсечените сякаш скали. Навреме се върнах до моста и се присъединих към групата и тръгнахме в другата посока до едно друго мостче. Измихме се с чистата вода на реката и пак по стълбите нагоре, сред прекрасната природа. Е, нямам насищане. Искам, искам все да видя нещо. От автобуса снимах двата върха Хасан 3919 метра и Ержиес 3268 метра. Сега вече сме по – близо до тях - такава грамада, останала още със сняг – как да не я снимаш?!

Продължаваме по маршрута – отбиваме се за да видим минералнота езеро( от гейзер). Красиво, зелено – изумрудено! Но само 15 минути. Толкова съм близо, че не можах да го снимам цялото , а на части.

Вече ги няма удивителните долини с естествените скални образувания, а пасища с овце и крави. И нали сме на първата седалка, веднага забелязахме соленото езеро. Край нас буквално се редяха синьобели ивици – вода и сол, а във водата си играеха слънчевите лъчи. Кога ли ще спрем, да му се нарадваме.  И пак като си помисля за луната и лунната пътека в това същото езеро . .  Една „ солена приказка” остава зад нас. Слънцето клони към залез, красив залез! В едно езеро слънцето се оглежда в спокойната му вода. Виждам как един облак минава край него и се получава „прожектор”. Но района е планински  и ту виждаме слънцето, ту виждаме потъмнелите вече хълмоме. Гледки, гледки. . . прекрасни гледки!

Стъмни се, само светлините на градовете и нещо пак красиво – едно заливче на Мраморно море и оглеждащите се в него крайморски светлини. Наближаваме Босфора. Има задръстване  - повече време да се любуваме на нощен Истамбул. Красиво! Чудесна гледка към другия бряг и към другия мост. Щастливо завръщане с една сбъдната мечта, с много снимки и впечатления. Изминатите 820 километра не ги усетих.

25 – 28 април 2013г. Кападокия, Турция

Антонова

Вижте снимки от Кападокия тук.