club50plus.bg

 

     Имам един много свеж спомен. Не мога да го нарека почивка, по-скоро е кратка екскурзия. Но я планирах аз, съвсем сама. А аз не съм много, много по екскурзиите, по-мързелива натура съм, предпочитам дългите и спокойни почивки. Но всичко започна заради децата, а се превърна в мой прекрасен спомен, нарекох го „приключение”.

     Става въпрос за миналото лято и големите жеги. Тогава, когато всеки се мъчеше да се спаси, кой както може, чрез море, планина или басейн. А нашата почивка беше непълноценна, кратка и неприятна. Не си починахме като хората. У нас остана да витае чувството за неудотвореност, съпътствано от още няколко дни отпуска.  Нямаше никой, повечето ни приятели бяха заминали на някъде, децата от квартала също. Синът ми се разнообразяваше със седене пред компютъра и разни игри с много пушки. Вечер, когато прохладата едва се прокрадваше, палехме колата към близкия парк.  Там под сянката на дърветата някак си се „живееше”. А и моята приятелка с детето и (най-доброто приятелчена сина ми) се преместиха там наскоро.  Но и в парка беше скучно, не ставаше за разходки, прекалено горещо беше. Дори децата скучаеха. Те иначе карат колелета, ритат топка или строят къщи от събрани клони.  Но в този „мор” дори те нямаха енергия, седяха на пейката до нас в кротка игра с разни фигурки и скучаеха. 8-годишни момчета, доста енергични, беше ми жал да ги гледам така... Коментирахме басейни и планина, но ограничените ни финанси след почивката, някак ни спъваха мечтите. И тогава ми хрумна това... приключение. Спомних си как бяхме ходили на Ледницата – въжена градина сред  Стара планина. Основната част е огромна и определено е за възрастни и по-големи и тренирани деца, но имаха едно малко отделение, в която моят син безкрайно се забавляваше. Знаех, че има някаква пещера наблизо, тогава така и не успяхме да я посетим. И измислих моето „приключение”. Кратка екскурзия сред разнообразие и хлад и радост за децата – определено ги впечатлих.

     На другата сутрин пуснах компютъра, но вместо във Фейсбук, отидох към Гугъл, проучих маршрута, планирах и започнах да стягам багажа.

     - Къде ще ходим – питаха децата.

      -На приключение – отговарях аз.

     И наистина беше приключение. Натоварихме колата и поехме към Стара планина,пътят към Варна. Пещерата се казва „Съева дупка”, скрита сред гората, сред зеленина и брези. И прохлада, даааа, най-накрая. Трябваше да изчакаме да излезе предишната група, за да влезем ние. Децата подскачаха нетърпеливо около нас, честно да ви кажа и аз бях нетърпелива. Не след дълго хората излязоха и ние поехме по хлъзгавите стълби надолу. Наистина не мога да го опиша, освен – беше красиво. Това съвсем не е дива пещера, неее, облагородена е – с безброй светлини, които се палят като приближиш и загасват след теб, пазейки популацията на прилепи. И мъхове... Екскурзоводът, младо момче, незнайно защо симпатизираше на нашите млади туристи. Имаше и други деца, малко по-големи, но някак си, все към нашите клонеше. Закачаше ги, дообясняваше им... Може би, защото го гледаха със зяпнала уста и пламнали очи и попиваха всяка негова дума – за двамата братя Съю и Съйко, за причудливите фигури оформени от природата, що е то – сталактити, сталакмити и сталактони... При всяко светване на фенерчето към дадена фигура, те първи познаваха какво е, аз се взирах, взирах и чудех... толкова ли ми е обременено съзнанието, че не виждам, но го виждах в един момент... Но аз се радвах на красотата около мен и че не ми е топло, всъщност беше ми студено, въпреки якето зъбите ми тракаха, но това не попречи да попия всеки кадър красота. Снимах много, но не бях нагласила фотоапарата, снимките не се получиха, но гледайки ги сега, в спомените ми картината е ясна, изчистена и свежа. А децата бяха толкова възхитени и щастливи!

      После се запъртихме към Ледницата, за наше нещастие, вече я нямаше, премествали я на друго място... Провалиха ми малко плановете, но аз, набрала инерция, веднага замених тази дестинация с ферма за щрауси. По пътя бяхме видяли реклама за такава и се запътихме натам. Беше наистина забавно, бяхме гледали по телевизията, но на живо си е друго. Огромни птици с характер, едната ни атакуваше, другата ... танцуваше.  Различно и интересно и най-важното – на децата им хареса. И слушаха досадните монотонни брътвежи на собственика, рецитиращ неща, които те вече знаят от National Geographic или Animal Planet . Имаше щрауси, ему и нанду... и сърничка, на която моето градско чедо се изложи викайки на висок глас:

      -Мамо, виж магаре....

      Еее, знае какво е щраус или ему... но за сърни или магарета явно няма достатъчно документални филми по телевизията...

     Вечерта ходихме на риболов. Покрай реката пълзеше сумрак и прохлада. А нашите деца, мятаха въдици и се състезаваха, кой повече рибки ще извади. Естествено ги пускаха обратно, това е поколението повлияно от телевизията, която въпреки своите недостатъци, има и положителни страни. Зависи кой канал ще избереш. И тъй като не съм фен на сапунените сериали, предпочитам документалните филми, ако може за природа и животни, това, което ми липсва в ежедневието. Аз тогава в един момент се поотдалечих от риболовците и само снимах, камъните, реката, близкото дърво. Около мен крякаха жаби, заглушавани от песента на щурците.

     Трябваше да се прибираме, пресмятах, че децата са достатъчно уморени, да вечерят, да се изкъпят, легнат и заспят. Не бяха достатъчно, навярно превъзбудени искаха още и още емоции. След вечеря им организирах една викторина, със задачи, нали съм математик. Това им дойде малко в повече, но набрали инерция се впуснаха в новото предизвикателство. Нооо умственото натоварване, след целодневно физическо такова, наистина ги изтощи, написах 6-ци (с минуси, заради пропуските) и те щастливи и доволни от успеха си, най-накрая си легнаха и почти веднага заспаха. А ние останахме още около час, сред нощната прохлада, коментирайки като деца днешните изживявания.

     На другият ден поуморени, карахме по-лежерно. С кратък риболов сутринта, разходка сред планината, дълга почивка на сенчеста полянка... и накрая път към дома. Но въпреки, че беше едва 2дни, моето приключение беше неверотно зареждащо. Децата бяха изпълнени с енергия и дълго време разказваха за „приключението”. А истината е, че не бяха само те. И ние изживяхме своя прекрасен миг, едно кратко бягство към природата, която толкова много възродява.

      Бях се зарекла и тази година да организирам приключение втора част на ново и интересно място. България предлага изобилие от такива, само трябва да се разровим в картата и да набележим маршрутът...  За жалост ми се струпаха доста проблеми на главата в последните месеци и полетът на фантазията ми бе с подрязани криле, но има още малко време до края на лятото. Ще ми се да измисля ново приключение и за децата, и за мен самата. Нашата страна е прекрасна, има неверотни места, които си заслужаваш да видиш.  Дал Бог красота и красота. Дано!