club50plus.bg

           Аз съм авантюрист - до мозъка на костите... ама от онези, които обичат приключенията и не чакат, а сами ги търсят. Година назад във времето ме връща към приятни спомени. Тъкмо бях приключила една дълга връзка и исках да се отърся от спомените, горчилката и прочие. Исках да избягам от самата себе си и да се отдам на заслужена почивка, на забавления, провокации и най-вече на свободата си. Затова, без да се замислям особено реших да работя на морето, но плановете ми не се осъществиха и се оказах на автогарата в Слънчев бряг с куфар - 15 кг. и след случаен автостоп и няколко грешни спирки, реших че е време да си почина и си хванах автобуса за любимия Созопол.

           Още си спомням соления вкус на морския въздух, когато слязох от автобуса. Първото, което направих е да седна в едно уютно кафене в италиански стил, да оставя за малко тежкия си багаж и да си поръчам една голяма чаша горчиво кафе с каничка мляко. Да... спрях за момент да мисля за себе си и се вгледах в хората, в ритъма на града - толкова цветен и шумен и как да не му се живее на човек, няма как...

           Няколко часа по-късно отседнах в любимия си хотел в стария град, откъдето виждах морето, радвах се на вятъра, който се закачаше с дългите ми мокри коси, стоях си на терасата и съзерцавах. Ако някога съм се страхувала да отида сама на море или съм смятала, че ще скучая, то тези мисли се загубиха със сигурност. Какво може да прави едно само момиче на море? Е, няма тръпката да идеш с любимия, нито купонът, когато си избрал да бъдеш с приятели... и все пак изживяването не може да бъде сравнено с нищо друго.

           Сама - да, но не и самотна. Като един общителен човек, още на вратата на стаята се запознах с един диригент, който учтиво ме покани да послушам салса на площада, където щяха да свирят и ... аз приех. Облякох си ефирната тюркоазено - синя рокля, начупих си косата и в нея заиграха красиви вълни, сложих едно цвете за разкош и разходката ми започна.

          Взех своя фотоапарат и се разходих по брега, нужни ли са ми разговори, когато слънцето рисува залез и вълните тихо пеят. Седнах в едно заведение близо до брега, поръчах си един голям джин фис, морска храна и се радвах на живота в неговата пълнота. После отидох да послушам салса и тя така ме завладя, че потанцувах..., ей така, под звездите, на открито и се чувствах наистина щастлива и свободна. 

          А на другия ден компания на плажа ми прави едно леко четиво, книга в същия цвят като роклята ми и със същите мисли като тези в главата ми. Позволих си да изпия едно мохито преди обяд - нетипична смелост, предвид правилото ми за алкохол след седем вечер. И така, няколко дни, пълна почивка, плаж, музика под уличните лампи, изкуство, направено на открито и шумът на града, който безвъзвратно ме привилича и ме кара да се чувствам жива и пълнокръвна.

         Научих, че не бива да си поставяме рамки, не бива да се страхуваме да останем сами и не бива да бягаме от себе си, защото колкото и далеч да бъдем, всички страхове, все още, ще са в нас. 

         Понякога просто ни е нужно да отпуснем душата си, да помечтаем, да си поръчаме чаша джин и да си позволим да бъдем себе си... и толкова.