club50plus.bg

Спомням си детството… С нетърпение чаках лятото, когато нашите ме пращаха на село. Много деца, игри, щуротии, по цял ден тичане на свобода. Притичвам до вкъщи да грабна някоя филия, приготвена от баба и отново изчезвам. Още усещам прахта щруптяща под босите ми нозе, виждам нощното небе, осеяно с толкова много звезди. И Искъра – прохладните му води в горещите летни дни, риболова.. Обичам това място! Един от най-сърдечните ми спомени е как дядо ме водеше на риба, рано, рано сутрин или вечер преди смрачаване... Спомени...

Моето село всъщност е градче, казва се Койнаре. По поречието на река Искър. Рядко ходя вече там. Забързано ежедневие, работа, работа, работа... Влече ме – толкова много спомени, но реалността е груба. Запустели къщи, почти няма деца, изнемощели старци... Широките улици са празни, прекрасният парк, буренясъл и обрасъл, неподържан, тъжно е. Но исках и синът ми да усети поне частица от моето детство, свободата и спокойствието, които могат да се възприемат извън големия град. И тъй като не можех да го примамя с атракции, деца или кой знае какво разнообразие, реших да заложа на риболова. Моя страст от дете и явно ген, оказа се и негова.

Една от най-любимите ми почивки, бе, когато синът ми, моят наследник, обикна моето любимо, родно място.

Една почивка сред тишината и мир. И всякакви изненади, не могат да повлияят на идилията. Но това не беше риболовът с дядо..  Носеха се не само въдички, но и нужни екстри за домочадието, туристически столове и маса, хладилна чанта,  репеленти. Жарко слънце, сянката на дърво, река, въдици, усмивки...Бях подготвен, но с годините позабравил - стадата крави жадуващи хлад в реката, стадата кози и овце търсещи същото и за ирония на съдбата, минаващи точно през нашето „иделично” място на блаженство ... Помня писъци и своя некадърен опит да прогоня стадата по-далеч от моето фино, градско семейство . Смях, емоция, доза уплах (от кравите) и пак смях... И после отново спокойствие и идилия. И нежни спомени за заровени детски ръчички в кофата с риба, която ще пуснем след малко отново в реката, светкащи пръстчета сред люспите и много усмивки, детско щастие...

Природата има своите груби черти, но груби, за тези, които са свиквали на живот извън нея... Но дори и те са неподвластни на нейното очарование,  на нейния устрем, на нейната цялост...  Дали ще е една река, или планина, или море, или просто една красива гледка, няма значение, всички ние, оставяме опиянени от нейната сила, хармония и красота. Каквото и да гоним, където и да бързаме, природата ни дърпа, към онова начало, от което сме създадени. От онзи перфектен миг на спокойствие и  щастие, от който ще създадем незатихващ спомен. И всячески ще се стремим, да приобщим ближните си към него.

Тези няколко дни бяха моята незабравима почивка, съпроводена с много емоциии, смях, очакване и малко тъга. Нещо различно от статуквото, забавно , силно емоционално  на фона на притреперващия от горещината въздух и лекият повей на вятъра от речния бряг... И споменът... за един дядо, уморен след работа как водеше своето внуче на риболов. Виждах го наяве в щастието в очите на сина ми, в радостта на всяка закачена рибка, във вещината, с която я връщаше обратно в реката, стараейки се да не я нарани.. Един малък наследник, но от ново поколение, толкова различен, но и толкова общо между нас... Една перфектна почивка свързала минало и настояще... Дори и миналото да е вече доста блед спомен... Но моето минало е затихващо, а синът ми пази своята  свежа емоция от това място – с тати, мама и реката... Понякога и стадо крави, но му харесва. И иска да се връща отново, при моите спомени... но защото вече са и негови спомени. Там на реката, сред прахта и камъните, където наистина можеш са усетиш... природата.... и спокойствието...