club50plus.bg

Едни от най-красивите саксийни цветя съдържат токсини

Все още е зима и единственото „живо зеленко", на което можем да спрем поглед в градската сивота, са саксийните ни красавици. Много от тях обаче произлизат от джунглата, а там животът е безмилостен и всяко живо същество пази живота си с каквото може – бодли, отрови, парещи приспособления.

Винаги съм била много внимателна когато чистя жълтеещите листа на коледната си звезда – знам, че „млечката" ѝ е опасно отровна. Е, оказва се, че тези твърдения са малко пресилени. Белият сок наистина съдържа дитерпени и тритерпени, макар и в неголямо количеството. Той може да причини раздразнение на кожата (до дерматит) или на стомаха, ако се погълне, а при по-чувствителни хора (всъщност само деца могат да решат да опитат растението на вкус) може да се стигне до повръщане и разстройство.
Все пак с пресния бял сок трябва да се внимава – ако попадне в очите може да причини временна слепота.
Виж, за котките растението е по-опасно. Ако са в „тревопасен" период, поглъщането на по-голямо количество листа може да е фатално за тях. Чувствителни към него са и останалите домашни любимци – кучета, зайци.

Гледам коледна звезда (Euphorbia pulcherrima) от има-няма 15 години. Беше моята гордост, защото тогава нямаше натрупан опит в отглеждането ѝ по нашите земи, форумната култура още не бе развита и всеки любител на саксийната флора се справяше сам. На всички приятелки звездата им умираше след сезона, а моята бе станала истински храст – екзотичен, чепато разклонен (почти не я подрязвах), а наближеше ли Коледа грейваше в червено. Пиша в минало време, защото това продължи до преди 2 г., когато дъщеря ми в първия си пристъп на загриженост за домашните растения я беше окастрила до... чуканчета. Сега чета, че горе-долу така трябвало да се прави с коледната звезда с настъпването на лятото, но моята така и не успява да се съвземе – само дето е жива, все пак. Сякаш за наказание, всичките нейни дъщери (отгледани от резници) също не червенеят, а листата им никакви ги няма. Това се случи и на подарената ми преди два месеца разкошна коледна звезда.

Не знам причината, защото ги държа на светло и хладно (под 20 градуса), но далеч от течение – както те обичат, поливам само когато почвата е изсъхнала. Торя с комплексен тор през лятото, а по време на цъфтежа (теоретичен в случая) – с повече калий в сместа. Не слагам под кашон, за да осигуря дълга „нощ", но и никога преди не съм го правила. Казват, че цветята страдат, когато стопанинът им има трудности – поемат върху себе си част от ударите. А истината е, че детето ми е в труден период и дели стаята си с тази част от домашния цветарник.

Но да се върнем към отровите. Има други видове от нейното семейство Млечкови (Euphorbiaceae), включително и градински цветя, чиито фитотоксини – главно терпени, дитерпени, алкалоиди и глюкозиди, както и токсини от рода на рицина и кумарина, които може да предизвикат наистина сериозно и болезнено възпаление на кожата или лигавицата. За някои терпени се твърди и че са канцерогенни.

Едно от растенията от тази фамилия, носещо името кротон или по-точно градински кротон, макар у нас да се отглежда в саксия, (Codiaeum variegatum, род Codiaeum) стана много популярно през последните години. Листата му са или изпъстрено зелени или с ярки цветове и шарки, а някои и с неочаквани форми – усукани, като гребен или дори като рога на лопатар.

Популярно, но и доста капризно растение – търговците трябва доста да печелят от него. То нито за ден не трябва да изпитва жажда – влагата и на почвата, и на въздуха трябва да са високи. Не обича смяната на температурата (минимум 16-18 градуса), трябва да се пази от течение и да е далече от отварящи се прозорци. Ако пострада, листата му вехнат и падат. Ако светлината му е малко, ярките му краски се губят. Наскоро ми подариха един такъв красавец с усукани и завити на всички посоки издължени листа – докато проверя какво му трябва, и той успя да загуби 2-3 листа. Навреме взех мерки, та вече се оправя и пуска нови.

Сокът на кротона също е токсичен, ако се изяде която и да е част на растението – дори и в малки количества. При контакт с по-чувствителна кожа причинява екземи.

Хубави, но коварни жени в саксия

Друго ценено през зимата растение заради разкошните му цветове е амарилисът (Amaryllis belladonna и Amaryllis vittata). Не бъркайте познатата бела дона с него – тя е от друго отровно семейство и едва ли някой я отглежда в саксия. От семейството на амарилиса – Кокичеви (Amaryllidaceae; Haemantheae), е и хипераструмът (Hippeastrum sp.), с който често се бърка, дори от цветарите.

                                                                                  Продължава...

---

Родината на амарилиса е Южна Африка, а на хипераструма – Южна Америка. Ако си купите „готова за цъфтене луковица" през ноември или декември, по-вероятно е това да е хипераструм – чудно, че още нищо коледно не са прикачили към името му. Общото между двата вида, освен приликата в цветовете, е и съдържанието на токсичния алкалоид ликорин, както и някои други алкалоиди. Луковицата е основното депо на тези алкалоиди, но концентрацията им не е голяма, така че човек трябва да изяде голямо количество от нея, за да пострада.
Ликоринът е силно отровен в по-големи количества. Симтомите на отравяне с него са гадене, повръщане, разстойство и конвулсии, а при по-големи дози – паралич и колапс.
Ликорин се съдържа още в кокичето и в луковиците на нарциса, които приличат на лук много повече от тези на хипераструма и на амарилиса, поради което и инцидентите са по-чести.

Хипераструмът е много лесен за отглеждане – голямата луковица (5-12 см. в диаметър) се засажда така, че една трета от нея да излиза над почвата. Тя много бързо (до дни) пуска 5-7 листа, а веднага след това се появяват и екзотичните цветове – на всяко цветно стъбло има 2-4 цвята, а ако имате късмет, луковицата може да пусне второ или трето цветно стъбло и цветовете да стигнат до 15. (При някои видове най-напред излизат цветовете, после листата.) Височината на вечнозелените листа и на цветните стебла стига 30 до 90 см.

Листата и дръжките на цветовете са дълги и месести, затова използвайте по-тежки саксии, защото те може да нарушат центъра на тежестта, което води до лесно преобръщане. Цветето обича силната светлина, но не и директното слънце. Излишното поливане може да доведе до загниване на луковицата. Торене не е необходимо, луковицата съдържа всичко необходимо за цъфтежа.

Казаното почти едно към едно важи и за амарилиса. Само дето при повечето негови разновидности месестите листа излизат доста по-рано и изсъхват преди появата на 30-60-сантиметровите голостеблени цветове и затова често го наричат „голата лейди".
Цветовете и на двете красавици са обикновено ярко червени, но има розови, оранжеви, бели, жълти, с шарки.

Кливията (Clivia miniata) принадлежи към същото семейство Кокичеви като амарилисът и хипераструмът. За разлика от повечето Кокичеви обаче тя има къси, но месести корени, а не луковица. Кливията обикновено цъфти през зимата, когато ярките ѝ съцветия от двайсетина цилиндрични оранжево-червени или жълти цветчета огряват стаята. Обича хладните и сухи, добре осветени места. Почвата в саксията трябва да не задържа вода – рохкава и пореста, осигуряваща достъпа на кислород. Полива се редовно, но трябва да се осигури оттичането на водата – тя не трябва да се задържа в саксията или чинийката.

Като повечето представители на своето семейство, кливията също е отровна – съдържанието на ликорин и други алкалоиди в корените ѝ може да предизвика отравяне, ако бъдат погълнати по-големи количества. Симптомите на отравяне са същите като описаните при амарилиса – гадене, повръщане, слюноотделяне, диария, до парализа и колапс.

Дървото на любовта пари и хапе

Филодендроните са много голям и не докрай изучен род цъфтящи растения от семейство Змиярникови (Araceae), който се състои от 900 или повече вида, виреещи главно в тропическите гори. Много от тях се отглеждат като декоративни и стайни цветя.
Вечнозелените многогодишни растения в повечето случаи имат големи и впечатляващи с формата си листа – дълбоко нарязани или перести, или разделени на големи дялове. Интересното при тях е, че отделните растения нямат еднакви листа – младите им листа се отличават съществено от „зрелите". Младото растение (разсадът) има обикновено сърцевидни листа, а като се развие листата му се оформят в типичната за вида „юношеска" форма и големина. По-късно през живота си филодендронът вече произвежда „зрелите" си много по-големи и с коренно различна форма листа, като процесът се нарича метаморфоза. Точно това е и факторът, който затруднява изучаването на различните видове от този голям род растения.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На всичкото отгоре филодендроните произвеждат и още един вид листа – катафили. Те защитават пъпките на новопоникващите листа. При някои видове се задържат и след оформянето на листото, а при други опадат.
Съцветията им са другото екзотично образование – качулка, която покрива тръбовидно месесто вертикално образувание, върху което са прикрепени същинските цветове.

Повечето филодендрони виреят на сенчесто до умерено осветено място, където не прониква пряка слънчева светлина. Пъстролистните форми искат малко повече осветеност. Високата въздушна влажност е идеално условие за този вид, пръскайте листата му редовно.

Почвата трябва да е богатата на вещества и саксията да е добре дренирана. Не понася температури под 10-13 градуса, а някои по нежни разновидности предпочитат над 18 градуса. Филодендронът се вкоренява лесно чрез стъблени резници във вода (поне едно коляно), а също и от издънки от стъблото.

Както и при повечето от представителите на фамилията, сокът на филодендрона съдържа калциев оксалат. Част от листо, стебло или корен, попаднала в устата, предизвиква парене, „жилене", подуване (оттам и затруднения при гълтане, дори задушаване) и образуване на мехури, а поглъщането ѝ (обикновено от деца или домашни любимци) води до същите поражения по целия път на придвижването си. Симптомите затихват бавно. При контакт на сока на растенията с очите последствията може да са опасни.

Калциевият оксалат е неразтворим микро кристал (който всъщност реже и разкъсва), така че не предизвиква същинско отравяне на организма, но останалите поражения стигат.

Популярни в домашните цветарници членове на тази фамилия, които съдържат калциев оксалат, са красивата, но не лесна за отглеждане дифенбахията (Dieffenbachia), рододендронът, монстерата (Monstera deliciosa), каладиумът (например Caladium bicolor), лилията на мира (Spathiphyllum), лилията фламинго (Anthurium andraeanum), кала (Zantedeschia aethiopica), апопренумът, наричан още сребрист бръшлян или потос (Epipremnum aureum или pinnatum). Голяма част от тях са и сред цветята, които пречистват въздуха в помещенията и за които Клуб 50+ вече писа.

Потосът (Epipremnum), който често се бърка със сърцелистния филодендрон, е пълзящо растение, идеално за отглеждане вътре в дома. Има едно поверие, че висящите надолу растения носят нещастие. Не е задължително потосът, а и всички пълзящи, да висят – те лесно се оформят в красиви форми с много малко усилия и с подръчни средства.
Липсата на светлина не му пречи. Ако обаче искате листата му да са с ясно изразени сребристи или златисти шарки, трябва да му намерите по-светло място. Обича водата и влажния въздух – поливайте през ден-два, пръскайте често листата му.
Расте бързо, всеки отрязан израстък лесно дава начало на ново растение.
Отровни са всичките му части – навярно затова го наричат още дяволски бръшлян – дразнят езика и гърлото, водят до трудно гълтане и повръщане, ако бъдат погълнати (заради калциевия оксалат).

Променливата красота на картофените роднини

Макар да е градинско многогодишно растение в по-топлите климати, брунфелзията често се отглежда в саксия – малък или по-голям вечнозелен храст с нежни цветове. Брунфелзията (Brunfelsia), наричана още нощна сянка, е род с около 40 вида храсти или дребни дръвчета от семейството на картофите. Вчера, днес и утре е другото му име (всъщност на няколко от видовете), което и обяснява защо любителите цветари го предпочитат. Цветовете му са пурпурно-лилави, когато се появят за първи път, но с течение на дните постепенно избледняват – през синьо и люляково до бяло. Белият цвят е предвестник на края – след това те стават кафяви и умират.

                                                                                 Продължава...

---

Някои видове цъфтят едва няколко седмици, но повечето декоративни – почти непрекъснато.
Брунфелзията не обича температурните промени и не се нуждае от много силна светлина, през лятото предпочита сенките (особено ако изнасяте саксията навън). Родината ѝ е Централна и Южна Америка, тропичните и субтропичните гори. Редовното подрязване е подходяща тактика, ако гледате растението в стаята и не искате да порасне много на височина.

Като типичен представител на декоративните от семейство Картофови (Solanaceae), където се числят още картофите, доматите, патладжаните и тютюнът, брунфелзията съдържа достатъчно количество различни алкалоиди и други токсични вещества във всички части на растението, за да се държи далече от деца и домашни любимци.

Особено привлекателни са за тях дребните разноцветни плодчета, за които се смята, че съдържат най-големи концентрации и са най-отровни. Симптомите на отравяне с Brunfelsia pauciflora, с която са правени клинични опити с мишки и плъхове, се променят с течение на времето – от възбуда, съпроводена с ускоряване на сърдечния ритъм и дишането, през изпотяване и слюноотделяне, загуба на мускулна координация и тромавост, до конвулсии в последния стадий. При кучетата и котките доказано може да се стигне до фатален изход, ако не се вземат мерки навреме (час-два са достатъчни, за да напреднат симптомите).
А тъй като децата са по-любопитни от опашатите, по-добре е да се лишите от красотата и нежността на това растение, докато те не пораснат.

Бровалията (Browallia), наричана сапфирено цвете заради синия до лилав цвят на цветовете си, цъфти обилно почти цялата година и обича стайната температура. А ще се съгласите, че сините стайни цветя не са толкова много. Едногодишният малък храст предпочита сенките на двора или на балкона, ако през лятото е навън. Светлината обаче трябва да е достатъчно, за да цъфти обилно. Имайте предвид, че трудно издържа температури под 15 градуса, почвата ѝ трябва да е умерено влажна.
Browallia speciosa е от най-предпочитаните разновидности от любителите на цветя в стаята.

Сигурно вече сте забелязали от снимките, че брунфелзията и бровалията много приличат на петунията – най-разпознаваемото домашно цвете от семейство Картофови. За разлика от повечето представители на семейство, експертите твърдят, че петунията, не е отровна.

За сметка на това декоративният пипер (Capsicum) и кораловото дръвче или картофена лоза (Solanum) са другите видове от това семейство, чийто червени, жълти или бели плодчета са много привлекателни за деца и домашни любимци.

Някои от особено ярките декоративни чушлета са просто отровно люти, но други от тях, както и плодчетата на картофената лоза съдържат отровни алкалоиди (най-вече соланин) в по-значителни количества и могат да причинят гадене и болки, а по-късно сънливост и разширени зеници, ако бъдат погълнати. При лозата (Solanum dulcamara или познатото червено кучешко грозде в диво състояние, Solanum crispum и Solanum album) всички части на растението са отровни, има и документирани смъртни случаи.

Ароматните убийци

Да, наистина убийци, без преувеличение. И упойващо ароматни.
Най-известният сред тях е зокумът (Nerium oleander), наричан лян или олеандър, от семейство Тойнови (Apocynaceae). Олеандърът се бори за първенство в класацията за най-отровни растения. Токсичните вещества в него са много, като повечето са смъртоносни за хората. Съдържат се във всички части на растението и в млечния му латексов сок. Изяждането на едно листо или на няколко семена е достатъчно за самоубийците, например.

Признаците на отравяне са както стомашно-чревни, така и сърдечносъдови – гадене и повръщане, слюноотделяне, коремна болка, разстройство; от друга страна се променя сърдечния ритъм, нарушава се циркулацията, причинява сънливост, спазми и дори припадъци, а комата може да премине бързо в смърт. Сокът дразни кожата, опасен е за очите. Дори силният аромат на разкошните му цветове е опасен и не трябва дълго да се стои до цъфнал олеандър. Децата са много чувствителни към този аромат.

Олеандърът се гледа лесно, всеки в някакъв период от живота си го е отглеждал, затова няма да изброяваме условията, при които вирее най-добре.

Друго набиращо популярност и у нас растение за домашния цветарник е плумерията (Plumeria) от същото семейство Тойнови. Нейните листа също отделят бял токсичен сок (много подобен на този от семейството на млечките, за които стана дума). Въпреки това, плумериите са разпространени като декоративни в тропическите части по целия свят. Защото са и красиви – и като цяло растение, и като цвят, а и много ароматни. Помните ли от филмите (а защо не и от личен опит) традиционните за Хавай огърлици от цветчета с ярки багри, с които посрещат още от летището? Е, те са направени точно от нежните цветове на плумерията.

Храст или дърво в родната си субтропична Америка, плумерията може да се отглежда (не толкова лесно) в по-голяма саксия – от семе или от резници. Има обаче определени правила: никакво поливане през зимата, а през март започват да се оводняват през седмица-две, а когато месестите ѝ красиви листа станат повече – само ако почвата е добре изсъхнала. Необходимо е и веднъж седмично подхранване с фосфатни торове, цветарите говорят дори за хормони. Най-добре е да зимуват на тъмно в прохладни и добре проветрени помещения, но не под 12 градуса. През лятото обаче се нуждае от възможно най-много слънце и добро проветрение.

Направете ревизия на цветарника

Много е вероятно да има поне едно от изброените растения в някоя от саксиите в дома ви. Повечето от тях произлизат от гъстите тропически гори, където са се научили да оцеляват при много неблагоприятни за тях условия – по-неблагоприятни и от ръцете на начинаещия цветар. Затова и лесно и бързо са станали част от домашния цветарник.

Горните редове вероятно ще ви накарат да проверите своите цветя – съдържат ли токсини и колко опасни са те за домочадието. Всъщност, като говорим за токсини, трябва да си припомним онази фраза за отровите и дозите – повечето от изредените растения имат своята история не само в традиционната медицина на различните народи, но и в съвременната фармакология.

И не се стряскайте – ако нямате малки деца или домашни любимци вкъщи, няма защо да се тревожите. Случаите на фатални отравяния заради изяждането на части от растенията са много редки. Освен всичко друго, отровните растения не са приятни на вкус, така че дори децата биха се спрели навреме. Може би плодчетата на роднините на домата и картофа са най-опасни от тази гледна точка, защото изглеждат много съблазнително.