club50plus.bg

За рибата в Александровски язовир, коритото на Осъм и околностите

Всеки грабнал кривака и тръгнал за риба, та и аз, за да не си стоя вкъщи по вечерно време. Още повече, че и водата е близо: единият язовир на 3 километра, другият на 7, а реката – на 10.
Кеф ти уклей, кеф ти шаран, кеф ти щука. Кеф ти с кола, кеф ти с колело. Не че съм голяма рибарка, но мога да си хвана вечерята... ако някой друг ми я изпържи.

Котаракът и той рибарче си пада – изпраща ни през поляната чак до асфалтовия път. Там ще ни и посрещне. Тича като луд и надава страшен вой, щом види да се задава колата. По традиция първите две рибета са за него, и той го знае.

Тази вечер сме тръгнали към Александровския язовир с по-големи амбиции. Пет човека сме и две деца. Естествено, не се осланям само на чистия късмет, в хладилника има пържоли. Ако не е на кука, да е на кокал.

Не знаехме дали ще има място – последния път пристрастени палаткови лагери бяха вдигнали, но се оказа, че под крушата е празно. Та ето ни под националното дърво. Водата в язовира доста е намаляла, затова хвърляме на дъно. Раците, попчетата и костурите са мръвкари, каквото и да сложиш на куката, ще го хапнат. Пък и заради прословутия александровски вятър на плувка трудно се лови.

До нас една баба със забрадка и престилка вече е хванала едно шаранче и се е настървила. Поне на баба приличаше, но както винаги нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Обединеният ни фронт успя да хване десетина таранки, така викат тук на каракудите, под кило парчето. Преди ги пускахме, но тази вечер няма да им простим – миналия път Бай Петко ни показа как се режат напреко и се пържат в силно сгорещено олио като чипс. Страшно мезе става, хрупкаво, направо с костите се яде.

Към седем и половина отсече и повече никакво бутане. Решихме, че ни стигат и няма какво да се лакомим толкова. Събрахме въдиците, натоварихме се на тарамбуката и тръгнахме. Не бяхме минали и петдесетина метра, случайно се обръщам и що да видя: „бабата“ станала, свалила престилка и забрадка и нагазила по бански във водата. Отзад изглеждаше като петнадесетгодишна. Краката й до сливиците, ни целулит, ни дявол, стегнато дупе отвсякъде – ама срамежлива била жената, заради нас не смее да се съблече и да се изкъпе. Забрадила се, увила се, мечтата на всеки талибан.

Както споменах, около нас „гьолове“ много и редовно си пробваме късмета. Това определено натежа от лявата страна на списъка със „за“ и „против“, когато се чудехме дали да се преместим да живеем в Дренов. Между Дренов и съседното село Дойренци има малко язовирче със сериозни щуки. Двете села май още не са се разбрали Дойренски или Дреновски язовир да се казва, но дотам се стига само по черен път и ако идеш през седмицата, можеш и да останеш насаме с щуката и себе си, а ла Хемингуей.

Е, битка с голяма риба там поне досега не е имало: най-голямата щука беше малко под четири кила. Тези по кило не карат да ги чакаш дълго, но е по-добре ги пусни да пораснат, пък тогава ги гони. Казват, че ставали по 10-12 килограма.

Не съм виждала толкова голяма, пък и рибарите са митотоврци по природа. Не е легенда обаче, че щуката е голяма любовчийка. Около една женска се навъртат по 3-4 мъжки, плуват отборно и ако имаш късмета около куката да мине по-засукана самка, като нищо някой едър, опомнил се за миг, мъжкар налапал стръвта ти. И за негова зла участ, вместо с любов да бъде напълнен с орехи, бадеми, стафиди и пресен магданоз.

Близо до село Дойренци е и старото корито на река Осъм. Местността се казва Бибора. Така и не можах да намеря какво означава и откъде идва името. Но коритото е много живописно, по двата бряга има вековни дървета и през лятото, в жегата, е приятно прохладно.

Мястото е скрито от пътя – за повече ориентир ще кажа, че се намира между село Йоглав и Деветашката пещера, на 20-тина километра от Ловеч – тачено рибно поле от местните въдичари.

В събота един съсед си нямаше друга работа и се похвали, че в 7:30 хванал там три шарана по две кила. На другата сутрин мъжете се надигнаха кощунствено рано, още не бяха изгасили уличното осветление. Аз, признавам, не съм способна на такъв подвиг. Върнаха се чак привечер с десетина костура. Хванали ги още преди обяд – после не пипало, но се надявали да хванат все нещо.

Зимно време на Бибора става голямо стълпотворение. Ледът е дебел и мястото е безопасно, разбира се, с едно наум. Около коренищата и потопените клони покрай брега се ловят големите риби – сом, амур, толстолоб и щука. Но сега още си е костурково време.

Да му мислят червеноперките през октомври. Те са основната стръв за вездесъщата щука в блатата до село Чавдарци. Понеже щуката се вади не само рано сутрин, ами и привечер, миналата година имах шанса да се пробвам и да нагазя като същинска кикимора (иначе казано блатна вещица) до коленете в тинята на най-голямото от тях, наречено Воденицата.

Хванах три „огромни“ щуки по 200 гр. и ги пуснах да си вървят по живо, по здраво. Калната баня не ми хареса особено и повече не повторих. Прибрах се у дома, а останалите ентусиасти ходиха до близките Крушунски блата. Върнаха се с един трикилограмов екземпляр, който лично овалях в галета, потопих първо в яйце и после в брашно и изпържих в тигана. Наслука!