club50plus.bg

Даниела Максимова е завършила Художествена гимназия „Илия Петров”-София. Образованието си продължава в Художествената академия, учи графика при професорите Лиляна Русева, Галиен Симеонов и В.Божков. Тя е член на Сдружение „Синя зона“, обединяващо художници с физически увреждания от страната с цел подпомагане социална интеграция, образование, духовно израстване и развитие на хората с трайно намалена работоспособност.

Прекрачих прага на къщата й с ясното чувство, че искам да се докосна до нейния свят и да разплета тайната й - да рисува, да се бори с живота и да вярва в чудеса. Много преди това я бях забелязала в изложбените зали в Русе. Присъствието й винаги е видимо и осезаемо, защото е в инвалидна количка и придружител - нейният баща.

Всъщност трудно е да се пише за Даниела Максимова, която прекарва по-голяма част от живота си сама. Макар че пространството е голямо от приемната до ателието, издигащо се над шумната улица „Николаевска“ и само птица би могла да надникне през прозореца. На леглото на Даниела е книгата „Мисия Лондон“. Това е първото нещо, което ме впечатли. Следва късче небе, смело проникващо от таванския прозорец и снимки на любими хора.

Разговаряме трудно. Едвам преглъщам сълзите си, защото се възхищавам от силата й да твори, да оцелява като човек. Думите присядат като ледени буци, разтапящи се от гостоприемството на събеседничката ми. Тя трудно ме разбира, слухът й се губи и освен това е трудно подвижна. Следва пак причина - несполучлива операция. Делниците на художничката преминават в самота, топят се в нежното розово, което прелива в картините й. Изброеното дотук не е извинение, а въведение в Царството й - в таванското помещение на къщата й, където е нейното ателие. Рисува по няколко часа пред статива. Тук тя посреща и изпраща слънцето, спомените и вдъхновението. Разбирам, че обича музиката и това й помага да се зарежда с позитивна енергия.

Да си художник за Даниела Максимова е избор и верую. Съдба, от която не може да избяга дори и днес, по време на криза. Картините за нея са отдушник, платното й дава свободата, а фантазията й рисува оня свят, който тя мечтае и усеща със сетивата си и душата си. Рисуването обаче остава страст и жажда за живот, който зарежда Даниела с енергията да не се предава. Тя не може да се откаже от увлечението си, защото това е начинът да напомни за себе си и да се почувства пълноценна като личност. Интересът й не спира само до прага на ателието, изложбите на колегите й в града внасят разнообразие в ежедневието. Разказва, че всяка една тяхна изява й дава възможност да свери часовника си и иска да е в крак с времето.

За огромния й заряд да продължава да твори подсказват и участията на Максимова в пленерите, провели се в Полша. Спомените я завръщат към първите й участия, Даниела разказва как организаторите я приемат. Творчеството й е на първа позиция, гостоприемните домакини са впечатлени от таланта на художничката. Личните ми проблеми останаха на заден план за поляците, те се интересуваха от моето творчество, разказва Даниела. Участията в пленери и изложби дооформят светогледа й на творец. За промяната на стила й, подсказват и големите фигурални композиции, които прехвърлят сивотата, излизат от рамката. Изкуствоведът Елена Великова, която следи отблизо творчеството на Даниела Максимова, определя новия период като жизнерадостен и ведър. Добавя, че тя е от авторите, които се развиват и сериозно работят върху изграждането си. Русенските колеги на художничката я наричат нешлифован диамант, защото също забелязват, че тя непрекъснато се променя и става все по-добра като живописец.

Семейството – за хората, които я подкрепят, говорим малко, но лаконично и думите са премерени, изпълнени с благодарност. Даниела казва, че благодарение на тях тя продължава да рисува, защото я подкрепят и помагат. Животът на художничката е точно от оня, който ни плаши и отдръпваме очите си и винаги започваме да търсим пъстрите цветни украси по булевардите, търсим шумните компании ...или заравяме погледите си надолу. Не по-скоро си казваме наум – дано не ни се случи.