club50plus.bg

Откак се помня река Струма, която минава и разделя на две родното ми село Пастух, ме е привличала магнетично.

Около реката, особено през летните месеци, е кипял винаги интересен живот, чувал се е шум, глъчка, смях, веселие. И къпане – преди обяд, след обяд, понякога и по цял ден не излизахме от реката. Скачане от високите скали в дълбоките вирове, състезания. Децата на едно място, по-голямите момчета – отделно, а мъжете – в най-дълбокия вир.

Реката е дивно красива: с надвесени над водата върби, с горички от папур, откъдето по цял ден и по цяла нощ се чуват на надпяванията и кавгите на жабите, с подскачащите на водата кленове и блясъка на скобарите, с плавните движения на водните змии, с нестихващите трели на птиците във върбалаците и горите от дъб и габър.

Оттук тръгна и интересът ми към риболова, който си остана за цял живот.

До 50-те години на миналия век Струма беше кристално бистра и гъмжеше от риба. Много често, когато преминавахме реката, газейки, сме настъпвали риби. И това не е типичното рибарско преувеличение.

За местните хора тя бе не само източник за напояване на ниви и бахчи, не само красива атракция, но и средство за препитание. Селяните ловяха рибата със серкмета, с мрежи, с „грамади" (специални приспособления от камъни, където тя се подмамва с храна, обикновено зимата) да влезе, но после не може да излезе обратно. Има отвор – най-често голям камък, който е като врата. От там се измъква вече хваната риба, без да се разрушава хитрата направа. Подобно преспособление и винтер (в други краища на България може да се нарича по различен начин).

Винтерът има две отделения. Пуска се в реката, вътре се слагат къмъни, за да легне във водата, слага се храна – примамка. Рибата влиза като в кош, който на средата се свива и влиза във второто „отделение", където е храната.

Така са поставени вътрешно върбовите пръчки, че рибата не може да излиза обратно. Прилича на днешните рибарници живарници, в които риболовците пускат уловената риба и тя си кротува там цял ден.

А когато в Таваличката планина се случеха бурни дъждове, реката прииждаше мътна, рибата излизаше покрай бреговете и хората я ловяха с „привлаци" (приспособление от мрежа в края на дълъг прът, нещо като огромен черпак).

Случвало се е да се хващат значителни количества, даже да я мариноват и запазват за по дълго в каци в мазетата. По-късно се разви риболовът, въдичарството, създадоха се закони и риболовенето бе поставено под надзора на държавата.

Аз лично съм риболовец – въдичар от дълги години. За мен е хоби, удоволствие да прекарам приятни минути сред природата, край бреговете на любимата река, край речните вирове и бързеи, в тишината и усамотението на летните дни. Това е невероятно разтоварване след динамиката на градския живот. Свързано е и с ходене, с физическо натоварване.

Сега, когато се опитвам да пиша разкази, виждам колко много ми е дала природата като сетивност: към цветовете и багрите, към ароматите, които изпълват въздуха, към вятъра, който ги разнася, разрошвайки немирно тревите, люлеейки високите тополи и каваци край реката. Към целия този омаен, дишащ, кипящ и искрящ и влюбен живот покрай реката, водата и небето, огласян от от песните на птиците.

Освен всичко рибарските компании, особено вечер, по хладина и с пържена мренка и бело винце, са истински малки празници за разговорка на различни теми и за вечното рибарско самохвалство и надлъгване.

Разказва един приятел – риболовец: „Отивам аз на реката, а тя гъмжи от риба... кат – вода, кат – риба, кат вода – кат – риба. Хвърлям аз и вадя риба, хвърлям и вадя риба. Хвърлям – вадя, хвърлям – вадя. По едно време гледам – само си вадя".