club50plus.bg

Рубрика Четящите хора 

Димил Стоилов е роден през 1948 г. в Пловдив. Работил е в различни печатни издания и изд.„Хр. Г. Данов" и изд. „Хермес". Публикувал 3 в „Пламък", „Везни" „Тракия", „Юг", „Страница", „Мост" (списание на българите в Събия), алманах „Света гора", във вестниците „Будилник" (издание за българите във Великобритания), „България Сега" (издание на българите в Чикаго), „Новинар", „Марица", „Родопи" и др. Негови разкази присъстват в „Литернет", „Cult bg", „Knigi NEWS", „Литературен свят", в немския „The-Short-Story" и други сайтове. Автор е на романите „Версия за изневяра" („Хр. Г. Данов, 1990) и „Дългият бегач на любовни разстояния"(„Хермес", 2010), както и на сборниците с разкази „Разписание за изпуснати влакове" („Хр. Г. Данов, 1986), „Възмутително чаровни, хищно хубави"(„Хермес", 1998) и „Мъж, вкусен на опитване" („Хермес", 2005). През 2005 и 2010 е номиниран за награда „Пловдив" и получава два пъти наградата на Дружеството на пловдивските писатели. Има четири отличия от международните конкурси на немското издателство „Literaturpodium" и са включени в сборниците „Falsche Töne"(2009), „Weiße Weihnacht wieder"(2010), „Windspiel der Sonne"(2011) и „Nur ein paar Augenblicke"( 2012). Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.

За четвърта година ваш разказ е сред отличените в литературния конкурс на немското издателство „Literaturpodium" и и публикуван в представителен сборник. Едва ли става дума само за късмет, по-скоро за традиция... Очаквахте ли да сте отново сред победителите?

Би могло да се каже, че е късмет клонящ към традиция. Имах нагласа за очакване. Ако трябва да бъда откровен, а аз съм такъв обикновено до глупост – това си е една почти любовна история. Шегувам се, но действително е резултат от прекрасното ми приятелство с едно много мило и талантливо момиче, което стана мой преводач и литературен агент в Германия. Казва се Десислава Георгиева. Сега вече по фамилия е Лот, защото се ожени.

Как се запознахте...

Още докогато бях на работа в „Хермес" получих писмо от нея с въпрос как се става преводач. Тъй по това време трябваше да напусна издателството, след 12 години работа в него, ми беше чоглаво, и й отвърнах на майтап, преводач се става, като се превеждат великолепни автори като мен. Имах много грижи и бързо забравих за нея. След година получих имейл от непознат кореспондент. Такива писма изхвърлям без да ги чета в кошчето. Така направих и този път. Получих повторно писмо от същия човек, като тема бе отбелязано, че става дума за българската литература. Този път вече се замислих – пак в кошчето или все пак да го отворя. Надделя любопитството. В писмото пишеше: „Уважаеми господине, искрено съжалявам, че не се съгласихте с моето предложение. Уважавам това Ваше решение, макар да ми е мъчно. Това не накърнява уважението ми към Вас."Може да не са същите думи, но това беше смисълът. Веднага написах отговор. „Много съжелявам, но нямам понятие от предложението Ви. Би ли Ви затруднило, ако го повторите, тъй като предишното е в кошчето..."
Предложението беше момичето да ми стане литературен агент и да ме превежда. След това тя дойде от Германия, срещнахме се в София, подписахме договор и започна прекрасното ни приятелство. Деси успя да пусне мои разкази по немски сайтове, тя откри и конкурсите, в които участваме с нея като тандем. После пристигна в Пловдив с родителите си и бъдещия си съпруг, а миналата година аз й отидох на гости в Германия. С една дума – до голяма степен успеха си дължа точно на това прекрасно момиче, защото без нея разказите ми нямаше да достигнат до немския читател.

Откривате ли разлика между вкуса на немската и българската четяща публика?

- По-скоро откривам прилика във вкуса. За мен бе до известна степен изненада, когато бе отличен вторият ми разказ „Покрив от шишарка". Та той бе писан преди повече от тридесет години. По този повод се пошегувах пред една журналистка, че той е златен, тъй като не го хваща ръждата на времето и това бе изведено в заглавието на публикацията.

Как си обяснявате общите предпочитания между тези две различни публики?

Може би, защото пиша за общочовешки проблечи и те достигат до всекиго, независимо къде живее. И това важи за всеки автор, който го боли и се радва на човешките неща. Ето сега си припомням един прекрасен немски писател – Бернхард Шлинк, който е професор по право. У нас са преведени две негови книги. Първата – „Четецът" нашумя покрай едноименния филм, награден с „Оскар", заради великолепната игра на Кейт Уинслет. Втората се казва „Другият и още разкази" и там има текстове с разтърсваща човещина, към които едва ли някой може да остане безразличен. Едва ли е нужно да давам и други примери в подкрепа на тезата си.

Книгите за вас са...

...нещо ужасно, но не за мен, а за хората около мен. Аз съм книжен човек, което си е и сила, и слабост. Спомням си един смешен и трагичен епизод от казармата. Бяхме наряд на едни погреби. Аз бях разводач и имаше конфликт между мен и останалите момчета. Едно от тях дойде при мен и ме заплаши, че всичките единадесет човека са срещу мен. Може ли да си представите единадесет мъже въоръжени с калачници на едно затънтено място в планината през нощта. Това бе аргумент да се подчиня на останалите. Не им се подчиних. Казах – вие сте само единадесет, а с мен е цялата световна литература и не се притеснявам. Момчето срещу мен почна да примига недоумяващо. Беше простичко момче и изглежда се впечатли от казаното. Това сега звучи налудничаво, но ситуацията си беше критична и ми се размина само благодарение на книгите. Не е случайно, че част от героите ми са също книжни хора. Ще ви разкажа още един епизод тъй като връзката между книгите и писането си е органична. Ожених се заради един разказ. Няма да повярвате, нали? Пред подпийнала компания прочетох последното си безсмъртно произведение. Тъй като присъстващите бяха на градус, не си щадяха добрите думи. Едно момиче, доста хубаво, което бе за пръв път в тази компания и коего много ми хареса, каза, че разказът нищо не струвал. Три месеца не му се обадих. В деня, когато бях получил награда за отличения разказ, случайно се срещнахме. Поканих я да я почерпя, тъй като имах сериозен повод и така се развиха нещата...

Как подбирате какво да четете?

Няколко са факторите при подбора на четене. Първо, аз съм професионално обременен и до голяма степен съм наясно кое издателство какво издава и какво да търся. Второ, голяма част от приятелите ми са свързани с книгите и между нас тече непрекъснат обмен на информация. Има книги, които са ми нужни при писането. Към това ще прибавя информацията от някои медии и сайтове, които също ме ориентират. На всичко отгоре спрямо книгите съм като дете в сладкарница: икам да опитам всичко, което е невъзможно, но затова гледам да е поне повече.

Защо някои хора не четат?

Защо някои хора слушат чалга? Духовната леност стимулира нечетенето. В предишното време, когато имаше Железна завеса, бе благодатен период за четене. Това бе и навик, и бит, и необходимост, и отдушник, и средство за обогатяване. Като не можеш да пътуваш за други страни, ще пътуваш в света на книгите. Едно време дори си въобразявах, че колкото повече четат хората, толкова непременно ще станат по-добри. Май не се оказа съвсем така...

Ако се налага да избирате между писане на журналистически материал и четене на книга какво ще изберете...

Мисля, че въпросът не е съвсем коректен към мен. С журналистиката се разделих преди повече от двадесет години. Писането на материали за мен беше цената на хляба. Ясно е какво съм избирал. По време на първия си роман имах железен режим: събуждах се в 6 ч., тичах до върха на Бунарджика – един от хълмовете в Пловдив, връщах се след половин час, взимах душ и сядах зад пишещата машина, за да си творя книгата. След 11 ч. ми почваха срещите, за набиране на информация за журналистическите ми текстове, а след обяд – в редакцията. Тъй че въпросът не е или – или. Мислех си, че не трябва да има – „нито ден без ред", както го бе казал един руски писател, а освен това трябваше всекидневно да се прочетат и най-малко петдесетина страници. Журналистическият материал си бе необходимост, за да мога да правя другото.

Последната книга, която прочетохте?

„На Изток от Запада" на Мирослав Пенков, което си бе голяма радост за мен. Не съм се повлиял от информацията, че авторът преподава творческо писане в Университета на Северен Тексас или че Салман Рушди е включил негов разказ в антологията „Най-добрите американски разкази 2008".

Има ли книга, която препрочитате?

Само една – не. Има доста книги, които препрочитам, макар в скоро време да не съм го правил. Библията, поне част от нея – Новия завет. Връщам се към класиците – наши и световни, а и не само към тях. Примерно – „Писмо до един заложник" на Екзюпери съм го чел десетина пъти.

Кои са ви любимите български автори, които искате и другите да ги открият?

Много са ми любимите като се тръгне от по-старо време, та до сега. По-скоро бих изброил имена, които заслужава да се следят – Елена Алексиева, Милен Русков, Русана Бърдарска, Калин Василев. Не трябва да се пропуска Мирослав Пенков, разбира се, но има още доста млади и талантливи български писатели, което би трябвало да ни дарява с оптимизъм за българската литература.

Най-добрите приятели сред писателите ви са...

Цялата световна литература. Шегувам се. Не е шега, че са много, тъй като вече стана ясно, че моят живот изцяло е свързан с книгите и с тези, които създават книги. Ако тръгна по хронологията, ще спомена само едно име – Владо Янев. Литературното ни приятелство е започнало още от ученическите години, когато ходихме заедно по литературните кръжоци.

В момента какво пишете: разказ или роман?

Тайна. Не обичам да говоря какво пиша преди да съм преминал стотната страница. Сега едва съм я докарал едва до петдесетата. Не е чак толкова трудно да се отгатне...

Живeли сте една година в Брюксел. Липсва ли ви този град, или Пловдив е незаменим?

Липсва ми Брюксел, тъй като сега съм в Пловдив. Шегувам се, разбира се, а и не съвсем. Анверпен ми харесва повече, тъй като там има едно спокойствие и лежерност на взаимодействията между хората, която ми напомня за Пловдив. В Брюксел са институциите и въздухът пращи от амбиции и напрежение. В същото време Брюксел е прекрасно място за отправна точка. Всичко е близко до него и ходих и до Париж, и до Амстердам, и до Люксембург, и до Дюселдорф, и до Брюж, и до Остенде... Плодвив е незаменим, естествено. Може ли някой да смени майка си и баща си? А в Пловдив има пластове на култура, които са се натрупвали с векове. Тези пластове излъчват странна енергия и създават неповторима атмосфера.

Имате ли друго любимо място в България?

Не е едно, а и е престъпно да бъде едно: Имарет дере в Родопите, Триградското ждрело – пак в Родопите, но обичам и Пирин, и Рила, и Стара планина и едни от най-щастливите житейски мигове са походите с приятели по планините.

Едно интервю на Христина Панджаридис