club50plus.bg

Когато чакането се превърне в начин на съществуване

С всеки изминал ден наближава 2012 година и всички ние – волю-неволю – се оказваме въвлечени в темата, касаеща календара на маите и края на света. Все ще се случи да попаднем в голяма компания, в която някой с широкоотворени очи, трескав поглед и всепроникващ дъх ни убеждава как дните ни са преброени. Ако не от наш познат, то ще го чуем в магазина, трамвая или в театъра, на реда зад нас, непосредствено преди изгасването на светлините. А ако случи на скептичен събеседник, който продължава да клати неубедено глава – ще го слушаме и по време на постановката, а ароматът на прясно изяден дюнер щедро ще облива врата ни. И докато отпред, на сцената, героят прави любовно признание на любимата си, в рими, екзалтирано паднал на колене, зад нас ще дочуваме настоятелен шепот: „Т’ва маите са голямо нещо, ама к’во ли да ти обяснявам на тебе”.

Преживях описаната ситуация съвсем наскоро.

Когато се заговори за очакването на края на света,

се сещам за една история от Елин Пелин, в която се разказва как се събрала комисия от важни и учени лица, за да реши въпроса по какъв начин да подобри положението на народонаселението. Научавайки това, човекът от народа спрял да работи, само пирувал и се излежавал, тъй като очаквал скоро да бъде решено положението му.

Тази история е знакова в много отношения, макар в случая да я разказах съвсем лаконично и не до края. Какво правим ние? Чакаме да ни се реши положението. Ама ако може да не участваме много-много, а да гледаме по-отстрани. Ядем, пием и работим, колкото да има какво да ядем и да пием. Не повече. Няма да се зорим сега я. Понеже 2012 идва и не си струва да се хабим излишно. Някак всичко го живеем, като че ли сме отдалеч и сме за малко. За една-две години, не повече. Няма смисъл да се развиваме, да четем, да мислим, да инвестираме в себе си, след като скоро всичко ще свърши. Чакаме.

Преди много години за общежитията в Студентски град казвахме, че стаите не са стаи за живеене, а са просто тоалетни с чакалня. Така бяха наблъскани всички в тях, че не можеше да се свърши нищо, без да се сблъскаш с останалите няколко пъти, докато накрая не осъзнаеш, че трябва веднага да излезеш навън, след като минеш през банята. Стига преди това тя да бъде освободена от съквартиранта, от другия съквартирант, от гаджето му или от странния непознат субект, който си е объркал стаята след снощния запой и в момента си полива главата на мивката, бършейки се след това с твоята хавлия. В някои бани излизаха и плъхове, но те също тактично изчакваха в дупката си, усетеха ли човешко присъствие. И изобщо - голямо, повсеместно, и повсевидово чакане падаше около тези тоалетни.

Още тогава се питах дали животът на повечето от нас не е всъщност просто една тоалетна с чакалня. И нищо повече...

Пораснахме, но чакането си остана

То сякаш се е превърнало в квинтесенция на цялото ни съществуване, в лайтмотив на безидейното ни глуповато взиране в бъдещето. Това е единственото, което умеем да правим добре, докато ставаме все по-незабележими и еднакви с дупката, в която сме се свили и от която безучастно наблюдаваме света с празен поглед, погълнати от тъпоумни псевдозабавления.

Добре де, какво ще прави чакащият 2012, ако краят на света дойде по начина, по който някои си го представят и от небето примерно започнат да падат огромни огнени кълба? Ще подскача около всички лутащи се панически хора, победоносно блъскайки стиснати юмручета едно в друго и опитвайки се да надвика ужасените писъци на останалите с „Казах ли ви, казах ли ви, ааааа", докато го тресне и него нещо по главата и се простре и той на земята. Това ли ще е моментът на удивителния екстаз, който ще осмисли паразитното му и бледо присъствие през последните години?

Темата ми не е за онези, които пълноценно осмислят и претворяват себе си в настоящето всеки един ден, вместо бездейно и безцелно да се взират в бъдещето, очаквайки нещо. Не е и за онези, чийто човешки път е белязан от знака на плодотворна мисловна и духовна активност и за тях всичко е най-вече смирено, осъзнато и целенасочено приготовление. Темата ми е единствено и само за тези, за които чакането се претворява в максимата „ден да мине, друг да дойде". Понеже това вещае мозъци, по-гладки от билярдни топки.

Вероятно вселенски промени предстоят

такива винаги са се случвали, с нас или без нас, по-значими или не толкова, а ние сме просто незначителни прашинки във вятъра. Въпрос на време е. Вселената не е статична, но защо промените в случая непременно трябва да са лоши? Както и да е. В случая не искам да вземам отношение дали и кога нещо ще се случи – по този въпрос е писано много и тепърва ще се пише и говори още повече. Обсъждам единствено чакането, без да споделям собствената си гледна точка очаквам или не промени през 2012 г. – били те видими или такива от духовно естество, приятни или не съвсем. Ако изобщо ги има.

С всеки изминал ден тръпката се усилва. Неусетно така ще свикнем с чакането, че отсега си представям унилите физиономии на всички след като и ако фаталната дата премине без нищо значимо да се случи. Следващият ден ще бъде като един гигантски понеделник за всички ни, осъзнали, че „ваканцията" е свършила и ще трябва да свършим цялата онази работа, която сме отлагали за след фаталната дата. Онзи досадник от банката пак ще продължава да ни звъни (а така се надявахме да не го чуем никога повече); шефът сигурно е прочел мейла, изпратен вечерта преди датата, в който му бяхме написали, че е голям г.з и сега ще трябва да си търсим нова работа; лизинговите вноски за колата ще трябва да ги плащаме все пак; май трябваше да вземаме предпазни мерки с гаджето – преди малко ми звънна с новината, че ще ставам баща...

Едва ли и добрият старец с брадата ще успее да ни развесели в дните около Коледа и Нова година. Него толкова сме го чакали като малки, че отдавна не ни е интересен. Но няма страшно. Бързо ще си намерим какво да чакаме, сигурен съм. Важното е да се чака. Толкова е хубаво, нали... Племена и календари да иска човек... Пуканки пред телевизора също.

P. S. Продължение няма да има – недейте да чакате.