club50plus.bg

Смисълът не е в гарите, а в самото пътуване

Когато бях на 20 години си мислех, че на 25 ще съм вече наясно с нещата от живота си. Неусетно станах на 25, но въпросителните просто бяха станали повече и отложих голямата развръзка за като стана на 30. Бързо подминах и 30, но възелът ставаше все по-заплетен. Осъзнах, че кръстопътят си остава все толкова объркан, че и повече дори, понеже броят на новите улици не спира да се увеличава, а пътните знаци прогресивно избледняват. С времето ми остана единствено равносметката, че явно все ще е така... и няма смисъл да се заблуждавам повече и да очаквам на следващата спирка да открия смисъла на пътуването. Осъзнах, че смисълът не е в гарите, а в самото пътуване.

Животът е като линията на хоризонта –

човек смята, че като мине тези и онези планини, ще е вече там, но хоризонтът продължава да е все толкова далеч. А ние сме си все същите, останало ни е само разочарованието, че нищо особено не се е променило с преминаването на въпросните планини, само дето все по-бързо ни свършва въздухът, а и убедеността ни, че ще достигнем нещо кой знае колко различно, е намаляла значително.

Повечето хора в един момент осъзнават илюзорността на хоризонта и ги обзема панически страх, че остаряват. От миналото си не са доволни, а от бъдещето все по-малко очакват. И гледат ли гледат назад, с плувнали от сантименти очи, стремейки се да забавят някак хода на времето, да наваксат пропуснатото, за което си дават сметка едва когато е наистина пропуснато. Така те се движат към хоризонта, но с гръб към него, вторачени в онова, което остава необратимо назад. В този ред на мисли може да се окаже, че настоящето им е празно, условно казано, понеже бъдещето директно го запокитват в миналото, без дори да могат да го погледнат в очите и да му дадат шанс да бъде смислено настояще. Така е би могъл да мине целият им живот. Пропускат възможностите да се радват на възможностите на настоящата си възраст, само защото непрестанно страдат по пропуснатите възможности от изминалите вече години. Мисля си, че това важи за всеки от нас, в една или друга степен.

Вероятно идва момент, когато някои съумяват да се отърсят от всичките си суетни грижи, амбиции и планове. И проглеждат. За да видят живота в цялото му цветно многообразие и да му се зарадват, както никога досега. Обикновено се случва при най-възрастните хора. Обърнете внимание как баби и дядовци се радват на внуците си. Нима са съумявали да се радват по същия начин, когато са били млади? Тогава са били щастливи с децата си, но щастието им е било преплетено с низ от тревоги по кариерно израстване, битови проблеми, неосъществени амбиции и грандиозни планове. По- възрастните хора имат опита и способността да отсяват единствено важното, понеже мисълта им не е обременена със суетата на младостта. Понеже всичко преминава и се забравя. Понеже животът е твърде кратък, за да се тревожим за глупости. За съжаление, в повечето случаи, подобно отрезвяване идва късно.

Майка ми често ми е казвала, че

всяка възраст има своите трепети,

своето собствено очарование. Не спирам да мисля върху думите й и винаги съм се надявал да е права.

Когато сме на 30, съжаляваме, че не сме на 20. Когато сме на 40, съжаляваме, че не сме на 30. Когато сме на 50 си казваме „ех, защо не сме на 40, колко неща бихме направили, ако имаме втори шанс". Това продължава през целия ни житейски път. Защо тогава не спрем да се кахърим и да изживеем годините си - колкото и да са те - по начин, по който след 10 години да не съжаляваме. Защото едва след 10 години ще разберем колко много неща сме можели да свършим, обърнем ли се назад. Нека използваме този шанс сега.

Понякога съм имал желанието да започна нещо ново, различно. Спирала ме е мисълта, че е трябвало по-рано, че вече съм закъснял. Минат ли години, в повечето случаи съм си давал сметка, че изобщо не е било късно тогава, когато съм го мислил. Само малко повече кураж ми е бил нужен. Затова сега, струва ли ми се късно за нещо, си мисля как ли бих гледал след време на сегашните си възможности. И в повечето случаи се решавам и започвам. Дали ще е някой вид спорт, хоби, ново умение, курсове за нещо. Никога не е късно за повечето от нещата, за които се плашим, че сме изтървали момента.

Понякога разминавам някой грохнал, много възрастен човек, който едва се движи и цялото му внимание е насочено към това да пази равновесие и да продължава да прави плахите си стъпки напред с помощта на бастуна. През няколко метра спира да почива и смирено гледа минувачите наоколо, които го заобикалят отегчени, изнервени или безразлични. Лицата на подобни възрастни хора често са повече усмихнати, отколкото намръщени. Мисля си - как ли изглеждам аз в неговите очи, какво ли би си помислил, ако му споделя страховете си, че съм остарял за това или за онова, че вече нямам същите шансове. Какво ли би свършил той, ако е на моето място в момента, ако изведнъж старческата немощ изчезне и се подмлади с десетки години. Вероятно в краката му ще е целият свят, с всичките възможности, които предлага на хората. Ще се почувства силен да повдига планини и да разделя морета. Защо тогава аз не го правя? Защо е нужно да дочакам неговите години, за да изляза от летаргията и лепкавата паяжина на суетните си проблеми и да видя колко по-полезен съм можел да бъда за света и за себе си?

Опитвам се, доколкото мога. А вие?