club50plus.bg

Формата на чувствата 

Когато погледнах не видях същия човек. Споменът беше отминал, само образът оставаше.

Виждам, че формата има обем, виждам как плавно се изменя и прелива в пространството. Аз обичам този образ. Обеща ми да бъдеш винаги там, където аз погледна. Затова очите ми се рееха и не забелязваха как ти си отиваше и кога се връщаше. Защото беше винаги там.

Обичам да слушам как шепне пространството. Ти придобиваше най-необичайни форми и ме накара да обърна себе си с хастара навън. Така, с нов облик, аз те преоткривах.

Стоиш на едно място. Няма и капка повей около теб. Около мен се вее цяла буря. Не казваш колко съм ти скъпа, а говориш за времето. Аз се усмихвам, подавам ти един поглед, ти го улавяш и ми подаряваш в замяна усмивка. Колко кратък е мигът. Аз обичам, но не си признавам. Ти ме погледна и започна енергично да ръкомахаш, образувайки буря насред малката стая, в която бяхме. Аз не казах нищо, а ти не спираше да вееш. Спокойствие нахлу сред хладната вече стая. Ти не забеляза. Подпрях дланите си една в друга и се замислих какво ли още ни очаква. Стаята беше попила от студа на ръцете ти. Ти потрепера от въздуха.

Обичам, когато сме обградени от студ.

Ледът между нас е формата, която ни обгръщаше, когато бяхме сами. Ти беше доволен, а аз бях спокойна. Погледът ми попадна върху стрелките на часовника, който стоеше до календара. Беше празник. Ние се обичахме, дори тогава, когато времето беше изтекло, а датите бяха затрупани с праха от ежедневието. Хладната стая беше наш дом, прозрачните ни погледи бяха стъклата на нашите стени, а звънът от изтеклия час беше споменът, който любовта ни предрече. Беше Свети Валентин. Беше време на усмивки, милувки, на гугукания и ехтене. Беше само ден.

Погледите ни останаха хладни. Край нас духаше вятър. Ти ми подаде ръка, аз ти отвърнах. Прегърна ме. И някак всичко бе хубаво. Часовникът само ни напомняше колко бързо текат минутите, докато календарът беше разгърнал нежен воал, за да ни настани в лоното на празничния ден. От нас лъхаше хлад. Кристални снежинки покриваха ръбчетата на календара, стъклото на часовника беше започнало да се заскрежава. Ние се отърсихме от клопката на тези предмети и останахме във вечността. Едно сърце се разтуптя и обгърна друго. Две души се сляха. Ти ме гледаш, аз съм сама. Аз те преоткривам – ти си вечно в самота. Едно стъклено слънце блести за теб и мен. Светлината се пречупва през острите ръбове на камъка на моя пръстен. Облян от блясък, той ни свързва. Природата е вечна. Камъкът- студен. Ти си част от мен. Аз и ти сме вечни. Прегръщам те и ти – до мен, оставаш верен в празничния ден!