club50plus.bg

Кой победи в битката между Свети Никола Чудотворец и Артемида

Тази история започва тук, в Мелник – където свърши преди няколкостотин години.
Докато дебнем последните слънчеви лъчи, за да направим снимките, сред руините с мирис на дъжд и стопен сняг, лъчите също се надбягват с облаците. Сякаш да довършат прашната работа на хората, започнала преди векове.

Тогава те размахваха кирките като секири на палач. Но това не бе обичайният вандализъм на ранните християни, опиянени от удоволствието да сринат със земята още един езически храм. Те имаха по-пъклен план.

Заключиха Артемида в самите стени на своята църква, да наблюдава падението на своя култ. Използваха камъните от олтара ѝ за основи на новия Божи дом, посветен не на кого да е, а на отявления ѝ враг – Свети Никола.
Не, не бързайте да си представите добродушния Дядо Коледа, със зачервените бузи и веселия смях (макар на много места по света в ролята на добрият старец е точно Свети Никола).

Истинският Свети Никола е твърд в убежденията си и рязък с опонентите

Живял през четвърти век, той бил епископ в град Мира, в областта Ликия в Мала Азия. Прославил се като непримирим враг на ересите – и езичниците. Възмутен от позицията на своя противник Арий например, Никола не се стърпял и му ударил шамар. В резултат бил лишен от архиерейството, но после някои църковни отци споделили, че получили видение, в което избухливият свещеник бил дарен с евангелие от Христос и с омофор – от Богородица. Това довело до реабилитацията му.

Сред най-омразните врагове на този непримирим Дядо Коледа била тя – Артемида Елевтерия, Освободителката. Той бил главен участник и радетел за разрушаване на нейните храмове, като постепенно в съзнанието на хората заел мястото ѝ. Вместо богиня закрилница на града, те избирали свой нов патрон – свети Никола(й) Мирликийски.
Тази битка между старото и новото се разпространила като пожар по цяла Европа. И стигнала и в нашите земи.

Дошъл краят на дните на Дионис, Артемида и Орфей. Но дали?

Да, празнуваме деня на Свети Никола на 6-ти декември – всички бързаме на сервираме риба на масата, в почит към закрилника на моряците и децата. Макар че малцина знаят обаче, на 9-ти май има и летен Никулден (когато са пренесени мощите му в италианския град Бари), заел мястото на цветоносните празници, панаири и шествия, с които траките отдавали дължимото на девойката ловец Артемида.
Архиепископът от Мира не се задоволил просто да открадне мястото на богинята в сърцето на народа – той присвоил и празниците ѝ.

В стените на неговата нова църква в Мелник били вградени оброчни и надгробни плочи с нейния лик, дори капителите от храма ѝ били разумно преизползвани.
Строителите не са се опитвали просто да пестят материал – така те се надсмивали над езическата религия, демонстрирали триумфа на християнството. И успели.

Свети Никола тържествувал

Дотам, че съвременните археолози имат основния да предположат, че именно у нас, в днешния най-малък град в България, сред пясъчните пирамиди, са били донесени част от мощите му.

Според Списък с църковни и други предмети на манастира „Свети Никола", датиращ от 28 октомври 1901 г., митрополията притежавала ценно съкровище – позлатена и посребрена част от ръката на светеца. Историците не спорят, че мощите на епископа от Мира са пренесени в италианския град Бари през 1087 г. Как част от тях се е оказала по нашите земи – и дали това наистина е станало, е загадка.

Ако тази реликва наистина е била скрита някъде в областта (а може и още да е тук), това не е толкова лесно за доказване. През Средновековието всички владетели полагали нечовешки усилия и не пестели средства, за да се сдобият със свети мощи. Те били доказателство, че властта им идва от бога, и сигурно средство да укрепят репутацията си. Реликвите обаче не се излагали на показ, за да не станат жертва на крадци.
Тези, които успявали да се сдобият с най-ценните реликви, печелели правото да назоват града си с божествени епитети. Сръбският цар Стефан Урош нарича Мелник

„богозиданият град"

в грамота от 1356 г. В акт на константинополския патриарх от XIV век пък се изреждат титлите „богопазен" и „богоспасен".

Това не са просто комплименти, част от оръжията на ловки дипломати.
През Средновековието с такива прозвища се кичели единствено важни християнски средища и непристъпни твърдини като Константинопол, Солун, Търново. За да получат правото да се назовават с подобни епитети, тези градове се величаели с ревниво пазени реликви.

Да, има основания да вярваме, че Свети Никола не се задоволил просто с издигането на църква на свое име върху останките от храма на Артемида в Мелник. Не му стигнали нито манастира, нито другите храмове в областта, посветени на него. Той изпратил най-ценната реликва – десницата си, за да се убеди, че на почитането на богинята наистина е сложен край. Мястото му в сърцето на мелничани би трябвало да е завоювано за вечни времена.

А дали историята го потвърждава?

Днес руините на старата църква „Свети Никола" се посещават не от богомолци, а от археолози и любопитни туристи. Няма какво толкова да се види – най-ценните паметници отдавна са по музеите. Но духът на мястото е още тук. Лобното ложе на Артемида, и на един позабравен от местните светец.

Защото, макар че похапват рибка на 6-ти декември, мелничани отдавна не смятат Свети Никола за закрилник на Мелник.
Защо ли? Ето че те почитат за своя закрилница отново нея – майката богиня, която като истинска жена не се поколеба да подмени тоалета си според новата мода и да се завърне триумфално – отново тя, девицата.
Празник на града е Света зона, отбелязван на 31 август. Млади и стари се събират и носят тежката икона на Богородица към едноименния храм, иронично издигнат в близост до руините на „Свети Никола".

Името Света зона е побългарен вариант на гръцкото название „свети пояс" и се отнася до Честния пояс на Мария.
Отбелязването на този празник не е традиция за България – освен за Мелник. Именно тук вечната девойка Артемида отново се връща, за да предяви претенциите си за закрилница на този богоизбран град. А в руините на църквата "Свети Никола" бившият архиепископ на Мира вероятно обмисля поредната си офанзива.

Битката за душите на мелничани продължава през вековете. Историята свършва, за да започне векове по-късно.