club50plus.bg

Църквата „Свети Антоний” в Мелник лекува психично болни

Приема само след предварителна уговорка. Готова е да помогне на всеки, загубил пътя си, но не всеки е готов сам да потърси помощта ѝ. Уникална е – в цяла Европа има една-единствена посестрима в далечна Падуа, носеща същото име. Въпреки че е специална, не се самоизтъква и не се кичи с излишни луксове. Изглежда малка, но без страх се опълчва на демоните, терзаещи душите ни. Запознайте се – това е църквата „Свети Антоний” в Мелник. 

Когато я видях за първи път, и аз бях сред объркалите душевната посока, които, лутайки се из страничните пътища, дори не осъзнават, че са загубили от поглед същественото в живота си.

Все пак, бях далеч от побъркана и когато един познат ми предложи да преспя в църквата, за която се говори, че лекува безумие, първата ми реакция бе да се изсмея.
Всеки от нас преминава през тежки периоди и не се чувствах достатъчно отчаяна, за да прибегна до суеверия.

Не зная дали надделя любопитството, или просто здравословният ми скептицизъм е бил заразен от попаднали някак си частици вяра.
Реших да пробвам – какво, в крайна сметка, мога да загубя? В най-лошия случай ще стана за присмех пред познатите си.

Когато взехме ключа от клисаря Янчо Соколов настъпваше

сумрака – този нестабилен момент от деня,

в който се вярва, че се отварят вратите между двата свята.
Отхвърлих всякакви подобни мисли от главата си. Имах други планове – да излезем някъде, да опитаме мелнишкото вино, и да се повеселим. Не бях в настроение за мистика, и бях твърдо решена засега да не се бавя в църквата повече от крайно необходимото – трябваше да постелем одеялата пред олтара за през нощта. Имайки предвид риска от пожар, предпочитахме, като се приберем, да не палим свещи.

Любопитството надделя и се спрях да разгледам оковите до една от колоните в църквата. Тук някога са връзвали буйстващите – опитвах се да си представя усещането, но единственото, което почувствах, бе спокойствие.

Обзе ме нетипична за седем часа вечерта сънливост. Следващото, което помня, е, че вече бе нов ден и птичият хор пред вратите недвусмислено сочеше времето – сутрин.
Лежах на одеялата пред олтара, и за пръв път в живота си изпитах усещането да си у дома. Не че съм сираче, или нещо подобно – просто чувството бе толкова интензивно, че дори и най-любимите ми предходни местообитания не бяха успели да пресъздадат подобен уют.

Приятелят ми вече се бе събудил и ме изгледа с неприкрито притеснение. Разказа ми, че съм заспала като труп на камъните точно до колоната с веригите, и е трябвало да ме пренесат върху одеялата, за да не настина.

Преценяващият му поглед сякаш се опитваше да определи дали в крайна сметка не съм побъркана и това доста ме притесни. Точно се канех да се измъкна навън, когато спасението дойде от неочаквана посока. Приятелката ми се размърда до мен и едва отворила очи, ентусиазирано ни разказа как през нощта се събудила и видяла цялата църква пълна с малки светлинки като светулки, които се гонели във фантастичен танц.

Нейната история определено печелеше състезанието по странност, и това ме поуспокои.

След известни колебания споделихме изживяванията си с клисаря Янчо Соколов, но той не бе особено впечатлен. Изглежда,

чудесата са не изключение, а норма за този храм

Някои от тях дори оставят отпечатък след себе си.
На един от прозорците, изобразени на стенописа например може да се забележи почти неуловим човешки силует. Разказаха ни, че той стои там откакто една жена видяла на същото място да ѝ се явява образа на Дева Мария. Разделеният на светла и тъмна част прозорец символизира идването на светлината, побеждаваща душевния мрак. Дали отпечатаният образ обаче е реален, или плод на въображението, е трудно да се каже – като преместиш поглед, той ту изчезва, ту се появява пак.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

 

 

 

 

 

 

 

Казват, че в „Свети Антоний” е почти невъзможно да се правят снимки. Факт е, че силуетът на божията майка не може да се запечата с фотоапарат.

Масонското око, вторачено в олтара обаче не изяви възражения срещу нашите опити да го заснемем. Зачудих се защо точно този символ стои на почетно място в църквата – не бях чувала в околностите на Мелник да е имало масонско присъствие, но Янчо Соколов ни обясни, че окото е било част от виденията на живеещият в пустинята Свети Антоний. То помогнало на светеца да победи демоните, които го терзаели.

Макар че изкушенията на древния лечител са сред основните теми на християнската живопис,

стенописите в мелнишката църква не пресъздават адските изчадия,

препречващи пътя към божественото просветление.
Напротив – атмосферата навява покой с изографисания образ на небесните градини. Колкото и мощна да е силата на изкуството, създала великолепните фрески обаче, тя не може да обясни странното въздействие, което храмът има върху загубилите се души.

Една жена от Джигурово например като че изневиделица била обзета от бяс. Избухвала нетипично лесно, и дори решила да изостави невръстното си дете. След като съпругът ѝ я довел в „Свети Антоний”, тя се оправила и до ден днешен живее със семейството си.
Наистина, понякога все още получава кризи, но далеч по-леки и краткотрайни.

Историите на хората, получили помощ от египетския светец са безкрайно много, макар че повечето от излекуваните предпочитат да не споделят за проблемите, през които са преминали.

Тук пристигат да търсят спасение хора от цяла България – от София, Плевен, Враца, Варна...
Янчо Соколов ни разказа, че

не случайно храмът е кръстен на Свети Антоний,

известен с лечителската си дарба. Според легендата, още в древни времена, когато Мелник е бил столица на княжеството на деспот Алексий Слав, тук се намирала първата на Балканския полуостров психиатрична клиника.

Друго вярване обяснява чудотворното влияние с факта, че църквата стои точно в триъгълника, образуван от други три свещени места – храмът „Свети Георги” в Златолист, където е живяла Преподобна Стойна, Роженския манастир и църквата „Свети Козма и Дамян” в Сандански.

Разбира се, скептиците ще се изсмеят на подобни теории. На тях обаче отговаря лично свети Антоний:
„Очите виждат видимото, а умът постига невидимото.” – казва той – „Боголюбивият ум е светлината на душата. Чийто ум е боголюбив, неговото сърце е просветено и той вижда с ума си Бога."

А какво виждаме ние, остава въпрос на личен избор.

снимки авторът