Тя е нещо, което няма никакъв аналог. Не е възможно да се дефинира. Нито да й се даде най-точно описание. Изпълнена е с противоречия, които й придават някаква нелогичност. И в същото време при нея има последователност, оприличаваща я на живота – заражда се, развива се, приключва. Но за разлика от човешкото съществуване, тя, по подобие на природата, след известно време (по-кратко или по-дълго) отново завърта същия цикъл.
Понякога започва и свършва спонтанно, в други случаи има някаква часова рамка с посочване на началото, но не и на завършека й.
Играта се провежда във всеки миг от денонощието – както в светлата, така и в тъмната му част. Разбира се, има и такива игри, които изискват определена видимост. И въпреки че човек е достигнал до възможността по изкуствен път да превърне нощта в ден, пак се налага да посочим противоречивия й характер: провеждането й и зависи, и не зависи от едната или другата част на денонощието.
Също така при играта и има, и няма сезони. Няма значение какъв е сезонът, защото съществуват игри, които не зависят от атмосферата. Има значение обаче какъв е сезонът, защото те могат да се осъществят само при определени условия. А ако все пак се налага да се проведат такива „сезонни” игри, създава се изкуствена среда, или пък самите игри се видоизменят, приспособяват се от едни към други годишно-времеви условности. Ако пък играта е започнала и внезапно времето прояви своите капризи, участниците в нея могат да решат дали ще я продължат докрай или до някакъв етап, след който ще има продължение.
Съществуват игри, за които е необходимо минимално пространство – безразлично дали то е в затворено помешение или е „под открито небе”. Погледнати отстрани, играчите сякаш са „закотвени”, понеже извършват определени движения – главно с ръцете, или пък чрез извършване на нужната мисловна дейност, чийто израз са словесните отговори.
Има и други игри, свързани с множество и разнобразни движения, изискващи по-малък или по-голям терен, независимо дали той е специално построен за целта или пък е подбран в природата и пригоден за провеждането на играта. Играта „на открито” може да изисква теренът да е равен. Или пък стръмен. Или пък да съчетава разнообразието от земни форми. Но игра може да се проведе и във водата. И под нея. И дори – макар и в редки случаи и със специално оборудване – във въздуха…
Понякога за играта не са нужни специални приготовления. Други случаи изискват точно определени предмети. При трети пък участниците сякаш гледат с други очи и мислено „надграждат” върху нещо елементарно, срещано повсеместно, за да се очертае то в съзнанието им като необходимия за играта атрибут. Или като необходимия декор. Или като нужния маскараден елемент…
Играта се свързва и с някакви правила, които могат да имат местен, национален или глобален характер, но при всички случаи участниците в нея са длъжни да им се подчиняват. Напълно естествено е в отделните географски ширини името на играта да е различно, ала основите, върху които тя е изградена, да са едни и същи. Именно те превръщат играта в разбираема, универсална, ненуждаеща се от превод от един на друг език.
Корените на играта могат да се изведат от древността и да не са се променили с времето, но също така може и да има надграждане, осъвременяване. Възможно е тя да е абсолютно нова, което ще рече, че някой, дошъл от миналото с „машината на времето”, при всички случаи ще се досети, че е попаднал на игра, но ще му отнеме време, докато осъзнае какво точно се цели с нея.
Играта си поставя някаква цел и има състезателен характер. Съществуват и игри, които уж са „безцелни”, играчите се изявяват напълно свободно, но… скритата, нефиксираната цел е: посредством играта да си доставят удоволствие. И отново усещаме противоречието – при игри със състезателен характер победителите ликуват, загубилите пък изживяват тежко своето поражение, но в сърцага им светлее лъч надежда, че при следващия път, при следващата игра ще има реванш. Изобщо играта е свързана с изява на емоции: по-сдържани или по-открити; изразени внезапно и по най-неочакван начин. И е напълно възможно тези, които в други случаи контролират своите вълнения, в играта да не могат да се сдържат и реакциите им да бъдат бурни, спонтанни, ярки, открити. И се случва: стоици да не се срамуват от бликналите сълзи – било израз на радост или на мъка; хора, славещи се като свръхемоционални, да запазят в себе си израза на болка от загубата…
В играта могат да участват както неизброим брой хора, така и точно определено число. Може да се получи игра и с един-единствен участник. И в тандем с друг срещу друга двойка. И в отбор срещу друг тим или други отбори. Дори в даден момент да няма участник, играта съществува като даденост и на определен етап ще се изяви.
Участниците в играта са с възраст от няколко месеца до дълбока старост. Всички могат да играят заедно, но също така е възможно да има изискване и за съставяне на възрастови групи. Както всъщност е и при половете – при едни игри участват представители само на единия пол, а при други подобно изискване не съществува.
Играта може да започне по собствена инициатива или при подсещане от страна на някой с опит при осъществяването й. Може да се проведе под нечий „надзор” или под нечие „ръководство”, чието отсъждане да се приема от всички безприкословно.
В повечето случаи участниците в играта се включват с желание, но не може да се изключи и възможността това да стане и по задължение, при което доставеното удоволствие, радостта по никакъв начин не са по-слаби. Играта може да изпълнява дори функциите на вид терапия и от тази гледна точка точно по лекарска препоръка болни и инвалиди да се включват в нея: заради емоциите, с които тя ще ги дари; заради чувството, че са част от колектив; заради физическите или умствени усилия, които неусетно са принудени да извършат…
Играта дава поле всеки участник да се изяви индивидуално, но и да бъде част от колектив. Да разчита на собствените си умения, но и да знае, че е зависим от другите съиграчи. Както впрочем и те знаят, че могат да се доверят на играч, който допреди малко или вчера-онзи ден, е бил „противник”.
Има игри, в които „ролите” предварително са зададени, но справедливостта при тях е такава, че ако днес си „героят”, утре може да бъдеш „злодеят”. И си длъжен да изиграеш еднакво добре и двете роли! И става така, че без никакви усилия играта способства да се осмислят категории, познати в етиката, естетиката, философията , психологията – „добро” и „зло”, „чест”, „достойнство”, „(не)морално”, „справедливост”, „дълг”, „съвест”, „дружба”, „красиво” и „безобразно”, „наслада”, „състрадание”, „свобода”, „част” и „цяло”, „възможност” и „действителност”, „причина” и „следствие”, „неконтактност” и „приобщаване”, „мотив”, „действие”, „преживяване”…
Все някой се отличава в играта – благодарение на своите умствени или физически качества, но това не е причина за завист, а се превръща в своеобразен пример за подражание, за едно негласно и нерегламентирано съревнование – да бъда като него; да бъда дори по-добър от него; да се стремя за изградя в себе си ония качества, които утре ще ми помогнат да победя – бързина, ловкост, сръчност, сила, комбинативност, находчивост; да потисна в себе си онова, което ми пречи в играта – прибързаността, припряността, разсеяността… Да, точно тук се проявява темпераментът на играещия, но в редица случаи – дори несъзнателно! – той може и сам да му въздейства, преценявайки онези негативни качества, които не му позволяват да бъде добър играч, или които не се вписват с отборния профил и с „изискванията” на играта.
Всичко написано дотук е свързано с играта. И как да се даде определение, което да обхваща всички тия уникалности, които я разкриват като нещо без аналог!
Венко Венков написа:
Преди повече от 10 години
Хомо фабер умря, Хомо сапиенс не се роди, Хомо луденс възкръсна.