club50plus.bg

Казват, че в България има много свети пророчици, защото тук загинал приносителят на Граала

Като същински представител на поколението на пионерчетата, не мога да кажа, че религията е силната ми тема. Още по-малко съм очаквала, че една починала преди почти 80 години пророчица може да означава нещо лично за мен. Сигурно защото сме свикнали да си представяме светците като образите в църковните стенописи – далечни и неземни. А именно човещината на Преподобна Стойна е това, което ме спечели. 

Когато за пръв път видях иконата ѝ в храма „Св. Георги” в Златолист, не можех да се отърва от натрапчивото усещане, че само чака да се обърна настрани, за да промени сериозното си изражение и да се засмее палаво като малко дете. И за пръв път в живота си се почувствах на място в църквата, без обичайното смътно притеснение, че ще кажа или направя нещо неуместно.

Има нещо езическо, някаква липса на канонична строгост в храма,

в който е живяла Преподобна Стойна. На люлките, за които се вярва, че помагат на невестите да заченат, се катерят и деца, и възрастни. На масичките в двора обядват семейства, децата тичат напред назад, без някой да намира поведението им за накърняващо нечия святост. Вековният чинар, на достолепните тринайсет века, също не успява да внуши смразяващо богововение. Стори ми се странно, че някои хора се молят на дървото като пред икона, докато не ми обясниха вярването, че ако поставиш глава в хралупата, това лекува болести. Стотиците малки листчета с желания, закачени по кората, ми напомниха за вярванията на древните траки и келти. Но в този преливащ от слънце и радост двор не успях да си представя нещо, което ми се иска да си пожелая точно в момента.

Разбира се, това е само моята приказка. Почти всеки, посетил мястото, където е живяла Преподобна Стойна, има своя история. А може би най-завладяващи са разказите на местните хора, предавани от уста на уста. 

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

 

 

 

 

 

 

Единственият жив свидетел,

който е останал от познавалите пророчицата лично, е баба Мария. Имайки предвид, че вече е надхвълила 90-те, мислех, че няма да е трудно да я намерим. Но не се оказа толкова просто – бабата бе неуловима.

„Баба Мария ли? Знаем я. Над деветдесетте е, а още работи в градината си. А и на други помага. Ей сега беше тук” – казаха ни в храма. – „Нататък тръгна.”

Не открихме никого в оказаната посока, освен стар дядо, запътил се нанякъде.

„Баба Мария ли? Знам я. Стара жена, а още шета по градината. Проверете у тях, накрая на селото.”

И отново разочарование – вратата бе заключена с катинар.

„Сигурно ѝ е омръзнало да я разпитват за преподобна Стойна” – сви рамене мъжът ми. – „Все пак, е единственият жив свидетел.”
Но не се оказа прав – защото именно преподобна Стойна е завещала на баба Мария, която тогава била едва 16-годишно девойче, да разказва за нея.

„Ще те питат хората, да им казваш” – предсказала светицата.
„Ама дали ще живея, бабо?” – зачудило се момичето.
„Ще живееш, ще живееш, не го мисли” – засмяла се пророчицата.

Но макар и само тя лично да помни Стойна, не само баба Мария знае истории за нея.

Славчо Атанасов, дългогодишен учител по история от Мелник, ни разказа как преподобна Стойна е дошла да живее в Златолист.

„Тя е родена през 1883 г. в Хазнатар, Серско” – започва той, гледайки ни строго, докато не се почувствах отново свита зад училищния чин.
„Като малка се разболяла от шарка толкова тежко, че родителите ѝ се чудели дали ще оживее.  И докато тя се борела на ръба на смъртта, се извила страшна буря. Вратата на стаята, където било страдащото дете, непрекъснато се отваряла, и майка ѝ и баща ѝ все се опитвали да я притворят.
„Не затваряйте вратата.” – казала Стойна –

„Свети Георги се опитва да влезе,

а не може заради вас.”
И тогава родителите ѝ видели, че тя разговаря със светеца, а лицето ѝ сияело от радостни сълзи.”

Въпреки че оцеляла, Стойна изгубила зрението си. Затворила се в стаята си, откъдето не излязла до шестнайстата си година. Тогава сънувала свети Георги, който ѝ казал да копае в двора, където ще намери негова икона и кандило. Сънят се оказал истина и тя казала на сестра си, че на това място трябва да издигнат храм. Тъй като нямали средства, построили малката църква с помощта на съседите, и Стойна заживяла там – до 1913 г.
 
Но не успяла да намери покой. Започва Балканска война, а след нея хиляди бежанци, които смятат себе си за българи, напускат Гърция, за да се заселят в България. Сред тях е и семейството на пророчицата.

Официалното ѝ житие гласи, че просто избрала стария храм в сегашното село Златолист (Мелнишка община) –  пак на Свети Георги, и се заселила там.

                                                                                                             Продължава...

---

Според стария учител, не е било съвсем така. Семейството първо се спряло в Петричкото село Ръждак, където разговаряли със стария свещеник.
„Така и така, имаме тук

една нещастница трийсетгодишна,

сляпа, която иска да живее в храма на Свети Георги. Дали е възможно да стане?”
Божият служител се оправдал, че църквата няма средства.
„Ще трябват храна, посуда, кат облекло, както и някой непрестанно да се грижи за жената. Сляпа е все пак – изисква не ежедневни, а ежечасни и дори ежеминутни грижи.”

И така отишли в Златолист, тогава Долна Сушица.

„Така и така, имаме тук една нещастница трийсетгодишна, сляпа, която иска да живее в храма на Свети Георги. Дали е възможно?” – запитали пак роднините ѝ.
Отпърво и тук щели да срещнат отказ, тъй като селският съвет се събрал да обсъди молбата и някои се изказали против. Разноски са това! – ще трябват храна, посуда, кат облекло, както и непрекъснати грижи.
Но други се застъпили за Стойна.
„Нашите дъщери и внуци ще се грижат за нея, ще се редуват” – казали те.
Така Преподобна Стойна заживяла в Златолист и храмът на Свети Георги станал неин дом до края на живота ѝ през 1933 г. Повечето ѝ близки останали в с. Ръджак, но тя отказала да иде при тях, смятала, че мястото ѝ е в храма.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Историята ме шокира. Нещастница трийсетгодишна? Та това е светица, пророчица, лечителка, жена, с която дори Ванга признава, че не може да се мери.

И тогава се запитах – а как ли се е чувствала тя? Закриляна от Свети Георги, или наказвана от бога?

Вероятно – и двете. Защото

дори Исус е изпитвал съмнения

А как една жена, сама, сляпа, дори и с необикновени дарби, да бъде винаги уверена във вярата си и в себе си?

Житието ѝ разказва, че още докато били в Хазнатар, трима млади мъже се опитали да проникнат при нея със срамни намерения. Вратата била заключена, но те започнали да вадят керемиди, за да влязат през покрива.

„Не сте достойни да дойдете при мене. Свети Георги няма да ви позволи.” – казала Стойна – „Ами слезте от покрива и си идете у дома, да си погребете мъртъвците.”
А когато си отишли видели, че на единия починало момичето, на другия – момчето, а на третия – жената.

Дали се е страхувала преподобна Стойна, осланяйки се на рицаря, побеждаващ дракони? Вярно, светец е, храбър и силен, но не е като да имаш истински съпруг в къщата, на чието топло рамо да се опреш. Запитах се – колко е била вярата ѝ? Сто процента? Едва ли. Но със сигурност – достатъчно силна, за да превърне мъстящата ръка на светията в реалност.

Неведнъж българската пророчица се опълчвала срещу турци, дошли да ограбят църквата или някое от околните села. И винаги Свети Георги успявал да опази хората.

Но никое житие не разказва, как преподобна Стойна е закърмила вяра толкова силна, та да предизвиква чудеса. Как се е борила със съмненията си? Дали не би заменила дарбата си за един обикновен живот, с мъж до себе си, па било и не рицар, да отгледа деца и внуци.

Поглеждам към иконата ѝ – тя ми намига.

Славчо Атанасов също има своя версия, за причината в този край да се раждат такива изключителни пророчици като Стойна и като Ванга. Легендата разказва, че на връщане от Божи гроб кръстоносецът, носил светия Граал, починал наблизо.
„И до днес е пълно с иманяри тук” – казва той – „Търсят чашата, събрала кръвта на  Исус.”

Ако не ви се вярва тази история, отидете до Златолист по краткия път през Рожен. Ако сте мъдри, ще тръгнете пеш. Калните коловози могат да преминат само въоръжените с високопроходими автомобили, или с много дързост. Ние бяхме от вторите – и, естествено, заседнахме безнадеждно.

Слизайки от колата, най-после успях да отхлабя хватката, с която бях грабнала малката си дъщеря, стресната от клатушкането на колата, и да се огледам наоколо. Гледката спря дъха ми. На другия ден разгледах снимките – наистина, красива природа, но нямаше и помен от величествената магия на реалността. Защото реалността май винаги е субективна. Точно както истината за Преподобна Стойна.

снимки авторът