club50plus.bg

По Улиците на времето 

Разхождайки се по „Улиците на времето”, с гордост отбелязвам, че не са забравени и заслугите на чуждестранните консули, предотвратили опожаряването на София в далечната 1878 година.

Признателните софиянци запомнили Вито Позитано като основоположник на Българската пожарна команда. Още като младеж италианският вицеконсул бил придобил опит в пожарната команда на своя роден град – Бари. Стигнал до чин капитан. Според някои сведения участвал и в отрядите на Гарибалди. След това започнала бляскавата му дипломатическа кариера. От 1876 година е вицеконсул в София.

Когато в края на декември на 1877 Осман паша решил да срине София, предупредил само консулите и ги призовал да напуснат града.

Вито Позитано

се отказал от дипломатическите си привилегии, събрал в дома си първенците на града и ги подканил да се противопоставят.

След Освобождението, Позитано като вещ в огнеборството, организирал пожарникари доброволци и сам участвал в потушаването на пожари. Доброволческият отряд прераснал в първата пожарна команда на София. Той е инициатор на сформирането на отбранителни отряди срещу мародери, отдали се на плячкосване. Днес улица „Позитано" е централна улица в столицата – в същинския център на града.

Леандър Франсоа Рьоне льо Ге,

когото софиянци побългарено прекръстили на Леге, е френски дипломат, вицеконсул в София по време на Априлското въстание и Руско турската война (1874-1877). Дипломатическите доклади на Льо Ге са изключително ценни с информацията за драматичните дни след потушаването на Априлското въстание. Льо Ге се обявява в защита на българската национална кауза и призовава турските официални власти да спрат репресиите. Отказва да се евакуира и заедно с италианския си колега Позитано организират съпротивата на софиянци. Участва в успешни преговори с командващия турските сили Осман Нури паша да запази града от разрушение. С мъжество, мъдрост и любов спечелва сърцата на софиянци. И не е чудно, че още на 26 май 1878 година Общинският съвет на София го обявява за почетен гражданин и именува една от най-големите тогава търговски улици на негово име „Леге". И днес „Леге" е една от централните улици на София, не само като обществено средище, но и като част от историята и културата на българската столица. Разглеждайки фотосите на „Стара София" ще се спра на няколко сгради, дали облик на тази стара софийска улица.

Буюк джамия

(Голямата джамия) бивш мюсюлмански храм. Има писмени сведения, че първото й име е било Коджа Махмуд паша джамия (Джамията на великия Махмуд паша). Великият везир Махмуд паша започнал строежа й през 1451, но бил завършен 20 години след смъртта му. Около джамията е имало и други сгради: хан, медресе (мюсюлманско училище), водохранилище и чешма. Махалата около джамията носела нейното име, а до Освобождението улица „ Леге" се наричала Буюк джамиси сокаги. През годините Буюк джамия няколкократно променяла предназначението си. По време на Руско-турската война била превърната в болница, по-късно в библиотека, в музей, в печатница... От 1892 година в нея се помещава Националният археологически институт с музей.

Гранд хотел „Империал"

е построен по проект на арх. Маричков (дядото на „щуреца" Кирил Маричков). За времето си това е не само най-високата постройка в столицата, но и първата железобетонна сграда на рамкова конструкция. Истински барок с красивите си растителни орнаменти, еркери и балюстради по балконите.

Още със самото си откриване Гранд хотел „Империал" привлякъл най-видните гости на столицата. Изисканият ресторант на хотела събирал хайлайфа на града. На мястото му без малко да се издигне масивен жилищен блок в стил соцреализъм. Спасил го авторът на мавзолея на Ленин – акад. Шусев. За щастие точно по това време той пристигнал в София и когато разбрал за намерението посъветвал соцархитектите ни: „Вие ще измените плана, но ще запазите тази сграда. Тя е най-хубавата барокова сграда, която съм виждал у вас."

Една снимка, публикувана в „Стара София" ме върна към мой спомен отпреди години... Снимахме документален филм за „Задругата на майсторите". Ето какво ни разказа един от известните столични ювелири, който сътворяваше своите шедьоври в кухничката на панелния си апартамент в квартал „Надежда". Това съвсем не беше изолиран случай за такива признати майстори – творци по онова време, защото грънчарят бай Желю Ковачев извайваше своите неповторими съдове в гарсониерата си в „Люлин". Грънчарската пещ беше монтирал на остъкления балкон.

Разказа ни, че златарят, за съжаление не си спомням името му, като младеж бил портиер на „Итало-българската търговска банка" на ул. „Леге". Една сутрин не успял навреме да отвори и задържи вратата на Директора и до вечерта бил уволнен. Потърсил работа тук – там и попаднал чирак в ателието на един златар. Минали няколко години, оказало се че тази работа му „идела отръки". Замогнал се. Изработил един мъжки пръстен с вграден скъпоценен камък. Отишъл в банката и помолил да бъде приет от Директора. Подал му пръстена с думите „Благодаря Ви. Вие ми направихте най-голямото добро в живота!"

Та знае ли човек дали не трябва повече да се доверява на народната поговорка „Всяко зло, за добро". И дали наистина да не повярва, че „Краят винаги се оказва ново Начало".