club50plus.bg

Желанието за интимност никога не умира

Пътят към любовта, когато си останал сам на „стари години“, не е никак лесен, нито много забавен. Откъде да тръгнеш? Приятели сватовници? Познат от онази конференция на другия край на света? Или от комерсиалния свят на интернет запознанствата...
Комплекси, тревоги, преодоляване на нежеланието за показност и на страховете от оголването на личните копнежи – това описва авторката в първата част на разказа за собствените си търсения на любов.
Тук предлагаме на читателите продължението на историята ѝ.

И въпреки, че знаех много за любовта и обичането, в крайна сметка осъзнах, че имам малък опит със запознанствата. Когато бях млада, „завързвах“ интимни отношения с мъже, които вече познавах. Сега, в последната глава от живота си, след като установих, че такъв подход вече не „работи“, се опитвах да направя нещо напълно различно: да търся непознати, с надеждата за намиране на основа за приятелство и за дълбоко лични отношения.

Запознанството ми с кандидат любовник винаги започва с телефонен разговор. Доста бързо разбирам дали ми харесва енергията и интелигентността на другия край на телефонната линия. Ако ми харесва това, което чувам, се опитвам да намеря начин да се срещна с него лично – нещо, което изисква сложна подготовка, защото всички те (все още) живеят в отдалечени места. Когато в крайна сметка ще срещнем – въпреки подробните ни и дълги разговори по телефона – първото ми впечатление неизменно е: боже, колко е стар...

Никой от нас не се чувства стар отвътре, във вените ни тече духът на младостта, който никога не умира. Въпреки тези бръчки, които виждам в огледалото, никога не си представям себе си като стара. И когато се изправя лице в лице с човек на моята възраст (или малко по-възрастен), в моето око той е наистина стар. И ми се налага да „забавя темпо“ и да си напомня, че аз също съм в „по-късен етап на живота си“. Започвам да се ослушвам и оглеждам за нещо като „химия“, да си казвам да не съдя прекалено бързо и да не забравям, че разговорът добавя истинския вкус на живота. Така се настройвам да опозная този човек.

Първата ми работа в процеса на опознаване, както аз го разбирам, е да го разпитам. Действам всъщност като психотерапевт (какъвто съм) – опитвам се да разбера семейната му история. Какво е било първоначалното му семейство? Какво е излязло от братята и сестрите му? (Някой от тях в затвора?) Какви са били майка му и баща му и как се е отнасял с майка си в последните години от живота ѝ? (Обикновено тя не е жива.) Какво ще каже за бившите си съпруги? (Винаги имаше повече от една.) Тях ли обвинява за провала на брака им? А децата му? Техните собствени семейства?

Разбира се, мъжът от своя страна също ме разпитва по свой начин, често се опитва да разберете какво е моето минало и какъв е бил животът ми. Моите събеседници често казваха: „С вас много лесно се говори", и аз си мислех, че всъщност правя това, което правя и по време на работа – задавам въпроси и слушам отговорите и се опитвам да намеря смисъла им.

Може да изглежда перверзно, но едновременно с това си представях човека, с когото разговарях, в леглото с мен. Щеше ли да бъде изразителен и страстен?
Командващ или пасивен? Щях ли да го чувствам добре до тялото си? Как движи ръцете си, докато говори? Как мирише, как фокусира очите си? В каква посока? Дали си спомня това, което казах преди малко? Дали слуша?

Това изчерпателно разследване изглежда необходимо преди да приемем стъпката към онази първа целувка, защото, като един от мъжете ми каза: „На този етап в живота ние всички имаме много багаж, така че е важно да разберем дали багажите ни си подхождат."

Парадоксално и неочаквано, в това всеобхватно разследване на живота на непознати откривах по-малко истини за тях, отколкото за себе си. Когато всичко е казано и направено, аз ценя щедростта, добротата, хумора и оптимизма – повече от всичко друго. Независимо от възрастта или външния вид на човека, аз го намирах привлекателен, ако той притежава тези черти, и най-вече очарователен хумор или остроумие.

От друга страна, си дадох сметка за значението на образованието, доходите, успеха и компетентността. Иска ми се да мога да кажа, че това не е толкова важно, но в този болезнен и досаден процес на опознаване на мъже поради лични, а не професионални причини, често откривах, че мъжете с по-ниско образование или значително по-малък успех в живота от мен, бързо започваха да ме оценяват като „доминантна, контролираща, твърде заета" или друга вариация на „твърде много". Заслепени от страстта, която влагах в работата си, те не успяваха да видят моя потенциал на щедър и мил партньор. Вместо това, те се тревожеха доколко ще съм „на разположение" и се безпокояха за професионалните ми задължения.

Всички тези усилия в последната част на живота ми доведоха до интересно прозрение, може би най-добре изразено – макар и несъзнателно и без очевидно чувство за ирония – от един 67-годишен мъж от Уисконсин. Полу-пенсиониран биолог на дивата природа, той описва себе си като „ветеран от войните", след като е „дебнал за плячка" в най-големите сайтове за запознанства в продължение на шест години, търсейки нова любов. С 32-годишен провален брак зад гърба си, разведен от 10 години, търсещ жена на възраст от 55 до 66, в рамките на 90 мили от родния си град, той участва средно в една среща „на живо" седмично, но досега нито една от срещите му не се е развила във взаимоотношения.

„Запознах се с много приятни хора, имах много срещи – казва той. – Просто все още не откривам онази, подходящата."
Но не е обезкуражен. (Мога ли да науча нещо от него?)
„Трябва ми само една жена, нали разбирате. Затова продължавам да участвам с идеята, че е много възможно да я намеря. Когато намеря тази някоя, това ще за дълго време. И затова съм толкова придирчив."
За дълго време? На 67?

Поглеждайки за момент света през неговите очи, започвам да оценявам изследванията си на кандидатите за любовта ми по различен начин. Сега мога да видя много по-ясно от всякога това, което ценя в един мъж. Освен това научих нещо покъртително за мъжете: те са уязвими, грижовни и искат до голяма степен онова, което искам и аз, поне в първоначалното интервю. „Те" не са „те", това в действителност сме „ние" – и започвам да приемам това по съвсем нов начин. В своите застаряващи тела ние наистина знаем колко скъпоценен е животът и колко забележително е да срещнеш непознат, който да се превърне в интимен приятел.
И ми става ясно – всички ние усещаме влюбването толкова силно и пронизващо съществото ни, колкото винаги сме го усещали.

Има вена „без възраст", която минава през нашето същество. Отказваме да се чувстваме „стари", когато става дума за нова любов. Пърхащото сърце, потните длани, гръмогласният смях и тревогата, че няма да те разберат или че не си привлекателен, не изчезват с възрастта. Нито желанието да те опознаят истински, да те забележат, да те приемат такъв, какъвто си – точно какъвто си. Дори запознанствата в интернет, колкото и да изглеждат, а често и да са мъчителни и комерсиални, показват, че желанието за интимна любов никога не умира, и че да опознаеш някого и да бъдеш опознат като личност е безкрайно и несекващо чудо.

Ако сте пропуснали, трябва да прочетете и първата част на личната история на психоложката

Клуб 50 плюс публикува историята на д-р Поли Янг-Айзендрат, излязла на 17 ноември в Psychology Today, с любезното разрешение на авторката