club50plus.bg

Желанието за интимност никога не умира

Стара съм по стандартите на днешната култура „на младостта": над 60 съм. А любовта на живота ми, съпругът ми и най-добрият ми приятел от 26 години насам, загуби ума си, в резултат на ранно начало на Алцхаймер. На 63 той живее в спокоен и комфортен център за специални грижи на час път от дома ни. Аз живея сама с голямото си куче в провинциалната част на Върмонт. Ед и аз сме разведени по финансови и психологически причини, но това не ми пречи да го посещавам два пъти седмично – шофиране, което включва прекосяване на планината през нощта, понякога в сняг или дъжд.

И да, той ме познава и разтваря ръце с топлота и копнеж. Ние сме привързани един към друг. Той е прекрасна душа, но нашата връзка не се реализира по никакъв друг начин – с изключение на това, че съм щастлива за неговото щастие. По ирония на съдбата, Ед е по-щастлив сега, отколкото е бил когато и да било в живота си. Той се чувства сигурен, други се грижат за неговите нужди, от него не се иска нищо и времето му е пълно с ежедневните дейности на центъра. Но това е друга история. Собствената ми история е далеч по-печална и сложна.

Не бих казала, че съм самотна, животът ми е пълен. Имам много интересни неща за вършене (до голяма степен, защото все още трябва да изкарват прехраната си и защото работата ми е интересна) и имам две чудесни пораснали деца и внуче. Пътувам много и имам натоварен график. Аз съм жизнена и здрава и пълна с идеи за живота и любовта. Но бих искала отново да погледна света през очите на някой друг. Бих искала отново да се влюбя.

Наскоро четох интервю с писателката Джоан Дидиън, чиито мемоари за смъртта на съпруга ѝ, Годината на магическото мислене, беше изключително успешна книга и получи годишната награда за книга през 2005 г.
Интервюиращият я пита директно:
„Искате ли да се омъжите отново?"
И Джоан, която е прехвърлила 70-те, казва:
„О, не, не да се омъжа, но бих искала отново да се влюбя!"
Нима всички ние не искаме същото?

Забележително е, че хората над 55 г. са най-бързо развиващият се сегмент в онлайн запознанствата, като един от тези сайтове отчита над 1000 нови членства на ден и над 100% годишен ръст на приходите. Откъде идва целият този трафик? Очевидно, когато става дума за желанието за влюбване, Джоан и аз не сме сами.

И за да е възможно най-ясна разликата между влюбване и любов към друг човек: „влюбването" е до голяма степен несъзнателно и по самата си природа включва голяма доза идеализация и проекция. Когато се влюбваме, ние гледаме на обекта на нашето желание като на човек, който ще ни „завърши" или ще ни даде това, което винаги сме смятали че искаме или че не ни достига. Поради тази причина, както и друг път съм писала, идеализация винаги води до разочарование, защото другият човек не може да е продукт на ничие въображение, той или тя е винаги отделен, истински човек.

Опознаването и приемането на другия такъв, какъвто той наистина е – това е истинската любов: да опознаеш, да засвидетелстваш, да мислиш за него, непрекъснато да се обръщаш към любимия с интерес и с желание да влизаш в конфликти и да ги решавате – това са компонентите на истинската любов. Често любовта започва със силна емоционална привързаност – магнетично привличане, „влюбване", но съвсем не винаги. Тя може да започне и с приятелство. С течение на времето се чувствате очаровани, че може да сте близки и да се доверявате, и да сте различни – всичко това в едно и също време. Това е природата на любовта: любимият е не само мистериозен (очарователен), но и познат (удобен); започваме да гледаме на света през очите на някой друг.

От само себе си е ясно, че в много отношения „влюбването" е различно след 55. Първо, повечето (макар и не всички) възрастни отдавна не са в университета или колежа, където има голям избор на дългосрочни и краткосрочни партньори. След 55 човек трябва сам да поеме инициативата за търсене на дългосрочни отношения. От друга страна, много възрастни все още са ангажирани в кариерата като мен, което може да ограничи възможностите им за търсене. И накрая, съществува и задачата, която не само отнема много време, но може и да подлуди човек – да опознаеш себе си, преди наистина да можеш да опознаеш някого другиго. Задача, която, въпреки всичките ни усилия и нарастващата мъдрост на годините, изглежда става много по-трудна и сложна, вместо по-лесна с възрастта.

Предприемайки действия в изпълнение на желанието си да срещна някого, когото бих могла да харесам и евентуално да установя дългосрочни отношения с него, най-напред написах на човек, когото познавах професионално, който бе овдовял и с когото се запознах в чужбина. Изглеждаше интелигентен и добър човек. Но живееше на почти 13 хил. км! Започнахме телефонна връзка и в крайна сметка се срещнахме отново, но географското разделение бе невъзможно да се преодолее. Опитах отново с друг човек, който живееше на около 5 хил. км със същия резултат.

„Не искам да се запозная с някой местен – си казвах. – Аз съм психоаналитик и психолог и местна връзка може да компрометира клиничната ми работа."
В действителност, сега го виждам, бях в преходен период и бях раздвоена, макар че привидно исках нова връзка.

Когато „посягането" ми към връзките на дълги разстояния не успя, за кратко се обърнах към друга стратегия: помолих приятели да ми уредят срещи с неженени мъже на моята възраст, които биха могли да бъдат добри кандидати за дългосрочни отношения. Оказа се, че този опит е още по-труден за управление, отколкото географските разстояния. Да говоря с мъже, които са приятели на мои приятели, означаваше не само преодолявам неловкостта на срещата с напълно непознат човек със собствен дневен ред, но и допълнително да се разсейвам, мислейки и за съответния свой приятел като за човек „от другата страна на масата".

Ако отхвърля кандидата, препоръчалият го приятел ще се почувства ли обиден? И ако това стане – което, от само себе си се разбира, се случва често – няма ли да повлече и раздяла с не един, а с двама души – с кандидата и с приятеля? Това затруднение – както и разкъсващите и изхабяващи нервите очаквания, повишени само за да паднат отново до нулата – ме изтощаваше, и моят експеримент с приятелското „сватовство" приключи след няколко седмици. Което ме постави лице в лице с последното убежище на търсещите нови партньори: онлайн сватовството, известно още като запознанства в интернет.

Никога не съм била фен на запознанствата в интернет. Насърчавах своите пациенти, които искаха да пробват, но не можех да си представя, че самата аз ще опитам. В крайна сметка обаче, се обърнах към интернет, но с напълно погрешни мотиви: защото беше някак безлично, защото можех да избирам сайтове, които имат малко абонати от района. Още веднъж можех да посегна към мъже далеч от мястото, където живея и работя. Аз все още исках анонимност.

Не мислех, че „ловът" ще е забавен или лесен, а и идеята да пускам „реклама" за себе си е непривлекателна за мен, както и за всеки друг интроверт. Ненавиждах необходимостта да описвам физическия си външен вид, моите навици за четене, представата ми за идеална връзка и за перфектната неделна утрин с новия ми партньор. И, след като направя това, да изчета и пресея стотици самореклами на мъже и, което е още по-отблъскващо, да посегна към наистина непознат човек, който дори не е приятел на приятел.

Както при повечето сайтове за запознанства, имах нужда от псевдоним за избрания от мен сайт. Помислих за термин, който да е един вид клеймо, марка – и го написах. Независимо от опасенията си, предоставих необходимата информация, платих таксата и така се присъединих към прекалено комерсиалния свят на любовта и желанието на 21 век, в който личните обяви, порнографията, социалните мрежи и персоналните промоции са по-чести и консумират повече време, отколкото всеки разговор лице в лице.

И след като го направих, се почувствах неловко, почувствах се уязвима и повече от „малко глупава". Единственото, което ме караше да продължа, бяха пълнолетната ми дъщеря и близък приятел, които ме ръчкаха: „спри да униваш и излез на открито, за да срещнеш някого". (За протокола, когато предложих да платя таксите за дъщеря ми да проведе собствено онлайн търсене, тя прие неохотно и така и не отговори на някой от кандидатите, които скоро се появиха; тя започна връзка с мъж, когото познава от години.)

Мислех, че съм натрупала ценен опит в любовта, общуването, в това да желаеш някого и да бъдеш желана по време на моя дългогодишен брак и приятелство със съпруга ми. Но, както се оказа, бях станала експерт не в любовта, а в обичането на конкретен човек. Знаех какво той обича, цени и желае. Той знаеше какво аз обичам, ценя и искам. Познавахме се един друг много добре. Бях се научила да го приемам дълбоко и да следя и участвам в неговия специфичен начин на живот. Той се опитваше да прави същото спрямо мен. Сега открих, че да започнеш нова любов е различно от привързването към ново кученце, ако си любител на кучета, но любимото ти куче е умряло. Това е по-скоро като свързването с второто дете, след като напълно си загубила ума си по първата си рожба.

Прочетете и втората част на личната история на психоложката

Клуб 50 плюс публикува историята на д-р Поли Янг-Айзендрат, излязла на 17 ноември в Psychology Today, с любезното разрешение на авторката