club50plus.bg

Аз, Верчето и Темида

Непрогледна и тягостна вечер навести селото ни.
 Единият крак ме дърпаше назад да си допия мъката, а другия трескаво крачеше към къщи и мереше правата посока, като ония от пътното, които все гледаха ококорени през някакъв обектив и все не можеха да измерят улицата.
  Айляк им беше около врата, а и не си даваха много зор, щото заплатите им бяха като кречеталото - ту се вдигаха, за  да видят изгрева на слънцето, ту се сливаха с тревясалата леха от невен пред задимената кръчма.
  Затова и топографията им беше ялова - малко хора разчитаха йероглифите им и се питаха къде точно се намира наше село?

   Бавно отворих тежката, нагнила врата.
По талпите й вече прозираха дупки  от добре похапнали дървеници, а пантите злобно заскрибуцаха  и захванаха онази скучна и дразнеща ухото песен, от която се стряскаха уличните котки.
  От две години все ме чакаха да ги посмажа  с малко гресчица , но не ми  идваше музата.
И точно  затова  вързаният пес  веднага ме усети . Озвери се и залая на посоки.
  Съседските помияри това и чакаха.
Заопъваха ръждясалите  синджири около шията си и му запригласяха в хор.

  Луната ме видя как се шмугнах в  тъмния двор, преплитайки краката, сякаш се връщах от  школа по латино танци и заговорнически замълча.

 Верчето ме чакала за вечеря, ама без светило манджа става ли?
Втора седмица се лутахме без ток.
 Енергото си искаха парите и не им дремеше, че ме съкратиха от работа.
Само Гаро, шефа на кръчмето, още ми даваше на версия и не ми броеше глътките.

Те арменците са хем хитри , хем  потайти. Трудно е да  ги усетиш как те подкокоросват, а после с благи думи ти завличат и последния грош останал в джоба ти  за черни дни.
 
 Сланинката на Маньо  от тазгодишния шопар, дето го гътнахме по-предната седмица, ме чакаше на масата, а кандилото мъждукаше , щото и зехтинът беше кът, а газената лампа в килера плачеше за моята заплата, за да я напълня.
 Но  сладката усмивка на Верчето  си беше същата - щедра и винаги доволна да сподели съдбата ми.
  Тя беше рядко красива, разумна, подредена и предана жена - такива май-май  не се срещат вече ни по село ни из града.
 С дълга смолиста коса, която сплиташе, за да не и пречи докато шета.
Но най-дълго й беше търпилото и обичта.  
 Ако реши да ги мери човек , ще обиколи няколко пъти екватора и като се умори да обикаля ще се запре пак у нас.

 Голям късмет случих с Верчето, дето викаха аверите , с нея ударих шестица от тотото, но още  се чудя, как така Бог ме помаза с това миро без да плащам за греховете си?
 То за плащането на греховете не е като да платиш сметката си за ток -
 ей тъй, вадиш сухото и броиш на гишето.
Не,оня от горе с връзката ключове , ресто не връща, нито пък ти дава отсрочка.
  Бърка един път в закърпения ти джоб и като не намери друго, освен мириса на домашен сапун, вади халваджийския тефтер със сметките и те изтрива барабар с лихвите .
Дойде ли ти часа да си плащаш за това, че си дишал и стъпвал по Земята , нито връзките ти помагат, нито мерака да станеш по-добър човек.
 Всичкото щастие е да си срещнеш горе орисницата и там да и кажеш на четири очи какво мислиш за нея.

Що са дни наброени долу , човек трябва да ги крие от хорската злоба и да ги изживее на един дъх. Други опции да се върне към тях няма.

 И аз се заричах и вричах в паметта на баща ми, че от утре ще направя Верчето най-щастливата жена на света, че всяка сутрин ще и нося кафето на поднос в леглото, че няма да позволя болест и немотия да я настигнат и да омотаят душата и на морски възел, но  колко са силите на човек, който стъпва само в браздата, без да се " облажи " от беззаконието?
 Питах се и за други неща, но като отхапах от сланината на комшията Маньо , отпих от дамаджанката два гълтока , за да се насъня още повече, ми се прииска да се размечтая и да се сетя, че съм мъж.
 Горката ми Верче, тя още ожидаше да я  погаля за добър вечер и за лека нощ,
 но как се " отчита " влюбен  мъж, като  са му непотентни мислите?

Някаква друга съвест, чужда на моята, ме викаше да я последвам.
 Трябваше да се нахъся и да тръгна подире и, но в нежния поглед на жена ми открих друга наслада и кандилото в стаята угасна.
 Заедно с него угасна и всяка друга тръпка, освен копнежа по меката й кожа и ние поехме по пътя на блаженството.

Такава седефена плът  не се среща под път и над път и аз препусках към щастието опиянен от магията на чувствата.

  Утрините на село бяха много красиви.
Светеха с някаква непозната за градските прахоляци светлина.
Имаха една вълшебна , животворна аура, която властно  те прегръща и обсебва цялата ти същност. Вдишваш дълбоко от свежестта им, въздухът заиграва под лъжичката ти и се пречистваш.

Сигурно затова е оцеляло и селото ни, заради чистотата на утрините и  способността им да ти вдъхват надежда ?

Със същата тази надежда тръгнах към автобуса, който ако не го хванех на часа, щеше  да си отпраши и да чакам следващия след 6 часа.
  Имах на ум  да намеря работа в града, че тъдява освен да пасеш патките или да слугуваш на случайността, някой да прави ремонт или да гради къща, а ти да се цаниш за работник, за една бира и шепа съмнителни монети, друго нямаше.
А мен ме чакаше нов живот , къща да сбирам и да ставам глава на семейство.

  Две години чакахме с моята Верче  детски смях да огласи двора ни, да дялкам под крушата индиански стрелички заедно със синовете си , да играем на джамини , да  пускаме хвърчила...Да им кажа колко боли да си беден сирак и наврян зет, а кръвта ти да пищи от желание да бъдеш независим и да свиеш  собствено гнездо.

  Вече шест месеца минаха от както тъста и тъщата ги покоси смъртта.
Бяха тръгнали с каруцата да товарят дърва за зимата. Конят се подплашил и каруцата се свлякла в пропастта.
Намерили ги един до друг, потрошени, но  хванати за ръце, сякаш съдбата не ги разделяше и на оня свят.
Свестни и добри хора, а ръцете им като корени яки - не познаваха умората , не познаваха и дългия сън , чужда им беше и кавгата. Благи хора , а Верчето досущ приличаше на тях.

Който твърди, че любовта между двама е себедостатъчна, той не познава истинското щастие  и насладата от  усещането,че твоята преходна тленност е само физическа и после пребъдва, чрез плода на твоята любов.
Повтаря те за нов живот, с нови мечти и нова съдба , дори се опитва да гледа с твоите очи, докато  избере собствена посока ...

Особена тръпка е родителството.

Минава през неволите като вятър , но винаги се спира да послуша гласът на

надеждата.

И нашата надежда не стихваше. Имаше тъжен чар в чакането на божията благословия ,
просто  ставахме все по-силни и решителни, защото се обичахме.

   Наближавахме града, а автобуса се търкаляше като  спукана топка.
Гледах през прашното стъкло последните посърнали  слънчогледи, които ми даваха гръб, все едно бяха чули командата на някой педантичен фелдфебел
 "Кръ-гом ! Оръжие при но-зе !".  
Броях пътните знаци, оплешивелите дървета,а някаква упорита миризма предизвикваше носа ми да кихне.
Знаех, че ще обидя някой от пътниците, ако  знойния аромат на вкиснало продължи да обикаля ноздрите ми, затова  се опитах да приближа шофьора с надеждата да бъда деликатен.
За тази ми досетливост по-късно бях щедро възнаграден от съдбата.
   Хвърлих бегъл поглед през рамо в очакване вонящото нещо да е било мимолетно, но то продължаваше да дави не само моето обоняние.
Заобръщаха се хора, разместваха местата си, прихаха и гледаха намръщено,

някои учудено...
За кратко време неприятната миризма зае централно  място в автобуса. Чуха се забележки, след тях обиди и закани , а градските очертания бяха все още далече.
Бях почти до скоростния лост на автобуса, който шофьора стискаше пряко сили , затова успях да забележа как нараства гнева му, разкопчава първото, после поредните копчета на потната му риза. Вероятно и той се е надявал да стигне крайната спирка без проблеми, но каквото е писано да става, то си става в точното време и място, независимо от случайността.
  Нервите на този исполин, стиснал кормилото и поел отговорността да ни закара читави до града, явно бяха на привършване.
Ако имаше ултра - цветен скенер , който да измери напрежението, което изпитваше пластмасовата топка на скоростния лост, вероятно щяха да спрат производството на некачествени материали.
Човешката природа така е създадена , че да може да се отразява външната

обвивка на чувствата.

Само любовта и вярата не плуват на повърхността , а се  гмуркат дълбоко в сърцето.

Там се разгражда тяхната химия и се образуват нови , трайни формули , които ръководят човешките действия.

А след създалият се хаос , аз стигнах  толкова близко до шофьора, че можех да чуя пулса му, преди да избухне в нетърпимост и тя не закъсня.

- Изхвърлете тази мърша от автобуса ми, преди да съм отрязал квитанциите на всички Ви!
Ама ха, психопати ли возя или хора?, изръмжа неистово той , а видът му беше още по-зноен от заканата му.
- Да не сте на Битака ?..

-Ей, ти,..да същия ,ти...дето се въртиш като шугав и си умирисал автобуса.
Я покажи що за лайна си турил в чувала!- продължи исполина и тръгна като валяк към една от седалките.

Там се беше сгушил дребен човечец , видимо объркан и смутен, но явно  знаеше причината за смущението си.
То не беше само смущение , а панически страх, от който зъркелите му бяха изскочили от орбитите си , а така нареченото подобие на панталон , нивга не видял ютия, се потеше от ужас и започна да образува малка вадичка , там, където свършваха крачолите му.

- Ами.. аз си имам билет, бе байно. Кво съм направил, заоправдава се дребничкия, редовен съм си..

- Казах развързвай езика и торбата, не отстъпваше шофьора.
- кво ми се отваряш , не чу ли ?

Сграбчи дребния за яката на шубата му, метна го на съседната седалка като паче перо,
извади джобното ножче и го заби във възела.
Яката вързунка се оказа кекава пред неговия замах и само след секунди настъпи гробна тишина.
Такава тишина, от която любопитството ти не може да си поеме дъх и втренчено очаква да бъде възнаградено.
Най-напред се показа едно окървавено перо.
Кръвта беше образувала влажна ивичка и напомняше за пресен спомен от живинка.
После изпадаха пет, шест космати глави, няколко посечени вратлета на гъски и две солидни торбички с пресен гъши дроб, готов да задоволи всеки богаташки вкус, ако се намери добър майстор готвач.

Като се сетих за кулинарията , въпреки конфузната ситуация, коремът ми здраво застърга . Знаех, че освен маньовата сланинка и парчето хляб,  скътани за из път от Верчето,

друго не носих.
Стана ми чоглаво и тъжно, веднъж заради разбунтувания ми стомах и втори път заради гадната гледка.

- Ти кога втаса рано-рано да ги накълцаш бе, дребен ?, започна исполина.
- Чий двор опоска и остави стопаните им без мръвка?

- А не така, байно, ази съм си ги чувал и квото ми е на ум,това ще ги правя, заопъва се дребния , но хитринката му нямаше шанс да хване дикиш.

- Вземай си партакешите и да те няма с тая смрад, ако не.., в полицейското. Там ще  разкажеш с какво си ги хранил тези пернати и къде !
Вижте го бе, хем чуждото омел , хем тарикатлъци продава! , намилаше шофьора и не забеляза смущението по бузите на дребния, което доби цвета на обагрените гъсоци.

Да, ама дребния не мирясваше и отправи цветуши закани, като видя гърба на исполина.

Нещо се мътеше в главата му и набираше смелост да се брани.

- Тази таратайка няма ли да тръгне най-сетне или ще учим зоология в нея?, провикна се пътник и веднага съжали, като срещна погледа на шофьора.

- На който  не му отърва, вратата е отворена, отговори той през зъби .

- Платили сме си да се возим и да ни закараш, кво се дуеш бе?
Я остави човека да си направи пастета, кво си го задъвкал туй защо, онуй защо ?,

обади се друг смелчага.

- Що не си го заврете ...на майка си в  ...?,Чуха се още гласове и предложения.
 Тоя дребния умириса душата ми, да го пратим " на топло ", там да се разправят с него.
Все в този дух, нещата взеха застрашителни размери.

Кандисал и решен на действие, шофьора стисна кормилото и запраши към районното.

Не попита никой за мнение. Не спря на нито една спирка, дългът го зовеше и още нещо недоизказано..

-----------
Ето го и Районното. Отдавна небелосвано, приличащо на страната ни през 50-те, или по-скоро на лека жена измушила се от бардака, която шумно си изтупва полата от гадинките в сламеника.

Точно за там се бях запътил и аз, да ми нанесат поправките в паспорта, за да съм изряден като търся работа.

Като ни избутаха от автобуса, поведоха дребния и торбата му с вещественото доказателство право при началника, а той вместо да се срине от това , което можеше да го последва, запристъпва чевръсто към кабинета му.

Вече привършвах своите си работи , когато видях началника и дребничкия да се прегръщат

и ръкуват свойски. Началникът благодареше, а нашия човек му кимаше и викаше:
- Добре, следващия петък пак ще намина. Дано този път , вместо в автобуса, не ме хванат още в склада, шеговито подхвърли той и крива, злорада усмивка се плъзна под крайчето на устата му, там където суетните мъже обикновено пускат мустаци.

  Това за мустаците не съм много сигурен до колко е вярно, че ги пускат от суетност, или от ниско самочувствие, а може би за да добият по-солиден и романтичен вид, но  лично аз си мисля, че е излишно главоболие да се поддържа подобен имидж и стайлинг, защото времето е ценно нещо, а поддръжката и суетенето пред огледалото намирам за чиста проба

женско занимание.

Още повече, че от тази особено силна симбиоза между свещенодействието пред огледалото, похотливостта и греха, има само педя разстояние до гейщината в нашето съвремие, но оставям това да преценят по-вещите от мен.

- И ..по-дискретно, на свой ред отговори Началника, че работата започна да ми намирисва. Виж там да ги опаковаш като хората...

Ако нямах очи и уши, които си стояха точно там, където по правило  Господ беше решил да бъдат, щях да реша, че това което видях и дочух не може да е вярно, и че съм мръднал от беднотия. Но зад открехнатата врата видях до креслото на полицейския шеф торбата на дребничкия, а после една едра жена понесе вързопа на някъде..

Подире и шефа извика:
- За довечера да са готови и вземи там две-три каси от нашето...

- Дадено шефе , чинно отвърна жената, все едно козируваше, забърза се, изчезна и потули

калната сделка.

   А аз си мислех, че в родната ни Полиция цари ред и справедливост, че тук законите не само се четат, а и се прилагат на дело.
Кой да ми каже на село, че битият си е бит, а  е....я си е..н ?

Че тук вчерашната полиция може и да е била прикрита, но днешната си е направо очевадна...

И докато размишлявах над това , от съседния кабинет дочух разярения вик на исполина, който се опъваше и отричаше, че няма вина. Бяха го обвинили в нарушаване  КТ и му четяха наказателните санкции при неспазване на установения график 

съгласно Наредба № 2 от 15 март 2002 г. за условията и реда за  утвърждаване на  транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси  (загл. изм. - ДВ, бр. 44 от 2011 г.),

за нарушаване на гражданското право на пътниците, за обида и саморазправа с тях, и още нещо, което в момента ми се изгуби от слуха, защото вратата се хлопна , нещо изпращя зад нея и аз си тръгнах с вялата походка на пребито куче.

Неведоми са пътищата Господни.
Изведнъж се сетих, че Верчето ме чака и се надява да я зарадвам с бъдещата ми работа в града , от която щяхме да се препитаваме и да сколасваме дните си.

Преброих монетите в джоба. Стигаха ми само за връщане. Повече не се замислих и се качих с първия обратен курс, но този път седнах на първата седалка. Не исках да ставам свидетел на други   жълтини , а и от тук се виждаше по-добре криволичещия  път към село и свежият въздух се усещаше по-осезаемо.

Имаше ниви, които чакаха да бъдат обработени, земя, която плачеше за моите мишци и посеви, които щяха да растат на воля под моите грижи и тези на слънцето. Горе от хълма течеше сладка, балканска вода и с нея щях да напоявам нивите , а до зимата щях да събера достатъчно пари, за да се облажим с един шопар като Маньовия.

 Верчето нямаше да наднича през дувара дали си идвам от работа, щеще да ми носи на нивата истински таратор от вода,оцет и чесън ,за да разхлаждам и засищам стомаха си.
И най-важното, щях да съм далече от двуличието на града, пречистен от утрините и сладката усмивка на жена ми.
Щях да презирам греха , а не грешника, защото оправията ни е такава, че кара хората да придобиват нечовешки  облик в нечовешки измерения.

Ако вържем очите си със сезал , а ушите си покрием с кърска пот , едва ли Темида ще остане доволна, но от двете злини човек се пита коя да избере, че да боли по-малко и да върви по пътя си с гордо вдигната глава ?

А може би трябва да се вслушаме в гласа на историята и в думите на Христо Ботев, че

" Няма власт над оная глава , що е готова да се отдели от раменете си ." ?

                                                *     *     *
                                           < sdushkova >

 

Материалът е публикуван по инициативата Стани Четен Автор