Училище по щастие
Така съм възпитана. Майка често ми повтаряше: „Най-мразя мързеливците”. Много се гордееше, че е работила толкова много години и повечето време на по две-три места, с две малки деца, свекърва на легло, с болни майка и брат.
Тичаше, готвеше, чистеше, работеше на смени, дори баща ми пазаруваше под нейно ръководство. Ставаше в 4, палеше печката с въглища, приготвяше закуски и тръгваше на работа. Връщаше се и се започваше надбягване с времето. Дори и съседката си оставяше детето у нас, за да го понаглеждаме. Казваше, че най-голямата й мечта е била да се върне от работа и да намери къщата оправена. Но уви! Не могла да я осъществи в младините си. Темпото й беше такова, че само да я гледаш – ще се умориш.
На много думи ме научи майка ми, добра бях в училище по български и литература, но думата „почивка" ми беше непозната.
Истината е, че я бях чувала, но така и си остана с неизвестно значение. Е, ходехме на „почивка" през лятото, но се връщахме толкова... уморени. Пътувахме 8 часа с влака (обикновено през нощта), стигахме, след дълги търсения, до служебните бунгала, настаняваха ни и бегом на морето. Всяка сутрин трябваше да ставаме рано, за да запазим места на плажа, там се цамбуркахме на плиткото, след това обяд, почивка, плаж, вечеря, карти, сън. И така – две седмици. На връщане отново 8 часа клатушкане. Докато се приберем бяхме съвсем разглобени.
Имаше и „почивка" на планина – ходене, ходене, ходене. Тях ги обикнах, когато вече бях по-голяма и се записвах за екскурзионни пътувания. Но каква почивка беше това – скапвахме се от умора.Пораснах, омъжих се, две деца, съпруг, заем за жилището. Аз поех традицията с двете работни места. Съпругът ми работеше по 12 часа на денонощие, на смени. „Пиши го бегал" – или спеше, или го нямаше. Децата ми и днес разказват, че в този период съм се връщала в къщи, само за да раздавам наказания и шамари. Просто за друго възпитание нямах време. За думи и разговори се изисква търпение, време, сили, а аз ги нямах.
Бях добра работничка, бях събрала опит и затова реших да се пробвам със собствен бизнес. Открих ресторантче. Малко, 13-15 места. Ставах рано, ходех на пазара за зеленчуци (красиво и романтично е само по филмите), превозвах ги с колата, започвах да готвя, едновременно с това сервирах и закуски. До обяд всичко беше готово. Имаше едно момче, което ми помагаше със сервирането. И така до около 17 часа. После идваха да взимат за вкъщи. До 20 часа.
Бях планирала да затварям най-късно в този час, защото се намирахме в промишлен район, но ми казаха, че през вечерните часове има много млади хора. Започнах да оставам и до по-късно. Работата се увеличаваше, а с нея и разходите. Увеличих още повече работното си време. Не успявах да си намеря помощници, на които да мога да разчитам, че ще се справят и без мен.
Доста се смениха, доста поразии направиха, никой не се задържа за повече от месец.
Умората се превърна в постоянното ми състояние. Писаха за нас във вестниците и клиентелата нарастна. Имаше и постоянни клиенти.
След година и половина една сутрин влязох в ресторанчето, запалих лампите, седнах на една маса и просто не можех да започна да готвя.
Към обяд дойдоха редовните клиенти. Казах, че днес няма готвено – само салати. Зарадваха се. Но на другия ден – същото. На следващия – пак. Вече не можех да лъжа и тях, и себе си, и казах, че ще затварям. Един възкликна, че не може да си представи, че няма да яде вече от моето ядене и, че е готов да купи ресторанта, а аз да остана там като наемна готвачка.
Съгласих се, направихме сделката, но се разбрахме, че първо ще изляза в едномесечен отпуск, той ще ремонтира по свой вкус и на есен започваме.
И тогава за пръв път заминах на почивка в едно планинско село само с децата.
Пристигнахме, настанихме се и аз им казах, че слизам в ресторантчето да пия кафе. Седнах на една маса срещу най-красивата планинска гледка (както се смеехме – по-хубава и от фототапет) и се забравих. По едно време пристигнаха децата разтревожени – минали часове, а аз не съм се връщала и те не знаели какво да правят. През тези часове за пръв път в живота си аз си почивах. Умората се беше впила във всяка една от клетките на тялото ми.
Това беше най-прекрасната почивка в живота ми. Тогава, през първите часове на тази ваканция, взех решение никога, ама никога вече, да не стигам до подобно състояние на умора.
Продължението на историята бе, че като се върнах, собственикът и неговата нова партньорка решиха да продават сандвичи, защото е много по-лесно и аз останах без работа. Смених няколко работни места, но не се задържах. Не можех да се уморявам повече. Бях си взела дозата умора за този живот.
Всяко зло – за добро. Проумях, че мога да си изкарвам прехраната с умствен труд. Намерих си новата професия – life coach – треньор за вземане на решения и избори. Дарявам любов и радост, но не през корема, а директно чрез сърцето. Работя, радвам се, удовлетворена съм.
Днес отново се запитах – знам ли да почивам? Вече не се уморявам така, работното ми време е много по-кратко, работата ми не е физическа, мога да седна пред телевизора или да почета книга, но почивам ли си?
Дали да не правиш нищо и да си почиваш е едно и също нещо? Определено не. Много често мислите ни, тревогите, притесненията, съмненията, гневът, съвестта, ни уморяват много повече.
Може да спите 10 часа и да се събудите уморени и без всякакви сили, може да притворите очи и да дремнете за половин час и да се събудите „като нови".
Почиваме ли си? Какво е това почивка? Пълно изцяло отпускане на всяка частица на тялото и най-вече на мисловната дейност на съзнанието ни.
Това го постигам единствено при медитация. Дойде тревожна мисъл, аз я изслушвам и й казвам „Ела по-късно, сега си почивам". Сетя се за нещо, което не съм успяла да довърша и вместо да скоча, си казвам „Ела по-късно, сега си почивам".
Предупреждавам членовете на семейството, че съм в медитация, за да не ме безпокоят, изключвам телефони, защото всичко може да стане и по-късно – сега си почивам. Прекарвам мислено сканиране по тялото си и отпускам всички мускули. Бавно и с много любов. Сега аз, тялото ми, съзнанието ми и душата ми си почиваме. Заедно. В прегръдка. Пълна почивка. Само дишане – бавно, равномерно дишане.
За да не се тревожа за времето, пускам музика с подходящата продължителност. Така знам колко точно време е изтекло. След такова пълно отпускане тялото си почива, съзнанието също, душата лети от щастие и е много по-лесно да се върна към ежедневието.
Съветвам ви – планирайте почивка! Когато знаете, че почивката ви е уредена и сигурна, можете по-лесно да се отдадете на работа. Защото, когато сме добре, когато ни „върви", когато напредваме, първото, от което се отказваме са почивките. Но ако тях ги няма в плановете ни, тогава започваме да заплащаме твърде висока цена за успехите си.
Тя е сертификиран life coach, завършила е всички съществуващи курсове в школата на създателката на системата SATIY (тренинг на състоянията) Натали Бен Давид, която е била и нейна лична треньорка.
В допълнение Виктория е завършила и е практикувала лечение с биоенергии, конктактьорство, NPL и др. Последователно завършва и курсове по тренировки на групи и бизнес-тренинг.
Преди няколко години Виктория Леви-Реувен създава и собствен бизнес под названието „Училище по щастие", който става популярен – както в страната, в която живее, така и в страни като Холандия, Чехия, Гърция, Англия, Италия и България.
Методологията, преподавана в „Училище по щастие", се основава на методите на работа на life coaching, който от своя страна идва от света на спорта – чрез тренировки се развиват определени качества, които спомагат за постигане на предварително определени житейски цели.
Виктория Леви-Реувен е доразвила и усъвършенствала, изучаваната в школата система за тренировки и е разработила собствена методика да развитие на „мускула" за взимане на решения и избори, чрез която се постигнат бързи, ефективни и холистични резултати.
Икономическото образование, което е завършила в България, ѝ помага при бизнес тренинга. Успешно придружава бизнес клиенти при създаване на нови и усъвършенстване на вече съществуващи бизнеси.
Подробности може да намерите на фейсбук страницата на Училище по щастие, както и в блога на Виктория.
KATQ DIMITROWA написа:
Преди около 13 години
КОЯ Е ТАЗИ КАТЯ?
lida написа:
Преди повече от 13 години
Прекрасна статия !!!!
Катя Атанасова написа:
Преди повече от 13 години
невероятно истинско, дали не е писано за мен....